Внезапно го обзе луда паника, която му подсказа, че трябва да се махне оттук, да се върне в спалнята, да скрие накъде таблетките и да заеме предишното си място до прозореца. При завръщането си Ани не бива изобщо да се усъмни.
Внимателно се изтегли на заден ход и когато се озова в сравнително празно пространство сред претъпканата стая; се зае с трудната задача да завърти стола в обратната посока.
Почти бе успял, когато дочу звука от приближаваща се кола и разбра, че Ани се връща от града.
34
Едва не припадна, сграбчен от неописуем ужас, какъвто никога не бе изпитвал; изпълнен с дълбоко и унизително чувство за вина. Внезапно си припомни друг случай от живота си, когато бе изпитал същото отчаяние. Беше се случило през лятната ваканция, когато бе дванайсетгодишен. Баща му беше на работа, а майка му бе отишла в Бостън с някаква съседка. Пол бе намерил цигарите й и бе запалил една. Гълташе ентусиазирано дима и се чувстваше едновременно зле и прекрасно — навярно същите чувства изпитваха крадците, когато ограбваха някоя банка. Когато бе изпушил наполовина цигарата и стаята беше пълна с дим, чу как майка му отваря външната врата. „Пол, аз съм, забравих си портмонето.“ Беше размахал бясно ръце, за да прогони дима, въпреки че знаеше, че няма смисъл, знаеше, че са го хванали на местопрестъплението; знаеше, че ще яде пердах.
Този път обаче го очакваше нещо много по-страшно.
Спомни си какво бе сънувал, докато лежеше в състояние на полуприпадък: Ани натискаше спусъците на ловната пушка и крещеше: „Щом толкова ти се иска да бъдеш свободен, с удоволствие ще изпълня желанието ти!“
Приближаващата кола забави хода си. Нямаше съмнение — Ани се прибираше.
Пол сграбчи с почти безчувствените си ръце колелата и изтърколи стола към коридора, като хвърли последен поглед към пингвина. Дано да го бе оставил на същото място.
Подкара с пълна скорост към вратата на спалнята. Надяваше се да влети право вътре, но не уцела точно, защото разстоянието беше много малко. Инвалидният стол се блъсна в дясната част на рамката и леко отскочи назад.
„Успя ли да олющиш боята? О, Господи, остави ли следа?“ — изкрещя наум Пол.
В дървото имаше малка дупка, но боята не беше олющена. Слава Богу! Започна трескаво да маневрира, за да вкара стола в тясното разстояние.
Звукът от мотора се усили, джипът приближаваше, намаляваше ход, чуваше се свистенето на веригите за сняг.
Спокойно… запази присъствие на духа…
Тласна стола напред и главините на колелата здраво се заклещиха в рамката на вратата. Опита се да го избута напред, макар да съзнаваше, че няма полза — беше залостен като тапа във винена бутилка — не можеше да мръдне нито напред, нито назад.
Напъна се за последен път, мускулите на ръцете му потръпнаха като прекалено обтегнати струни на цигулка и… столът със скърцане влезе в спалнята.
Джипът се появи на алеята.
Пол мислено изломоти: „Навярно Ани носи хартията и други пакети и ще се движи бавно по леда… вече си вътре, най-страшното мина… имаше още време…“
Придвижи стола по-навътре и непохватно го завъртя в полукръг. Докато го нагласяваше успоредно на вратата, моторът на джипа спря.
Пол се наведе, сграбчи дръжката и се опита да затвори вратата. Езичето на бравата, което продължаваше да стърчи като вдървен стоманен показалец, се удари в касата. Пол го натисна с пръст. То леко помръдна, после се закова на място, като не позволяваше на вратата да се затвори.
Пол тъпо се втренчи в него и си припомни старата максима от флотата: „Ако е писано, нещастието непременно ще се случи.“
„Моля те, Господи, смили се. Не ти ли стига, че е унищожила телефона?“
Отпусна езичето. То отново изскочи навън. Пол натисна пак. Дочу странно дрънчене от вътрешността а ключалката и разбра, че счупената фиба пречи на езичето да се прибере обратно.
Вратата, на джипа се отвори. Пол чу как Ани изпъшка, когато слезе, чу шумоленето на хартия, докато тя събираше пакетите си.
— Хайде — прошепна той и започна лекичко да разклаща езичето, което всеки път се прибираше с около милиметър, след което отново се връщаше. Пол чуваше дрънченето на проклетата фиба. — Хайде… хайде… хайде!
Не съзнаваше, че отново плаче, по лицето му се стичаха едновременно пот и сълзи; усещаше силна болка, въпреки голямото количество наркотик, което бе погълнал; смътно предчувстваше, че ще плати скъпо за малкото си пътешествие.
„Помисли си какво те очаква, ако не успееш да затвориш проклетата врата, Поли!“