Дочу предпазливите стъпки на Ани, която се изкачваше по покритата с чакъл пътека, шумоленето на книжните пликове и подрънкването на ключовете, които тя извади от чантата си.
Хайде, хайде, хайде!
Този път при натискане на езичето нещо изщрака, изпъкналото парче метал хлътна още няколко милиметра във вратата, но все още се допираше до рамката.
Моля те, хайде…
Трескаво започна да разклаща езичето, докато Ани отваряше кухненската врата и му извика весело:
„Пол, прибрах се. Донесох ти хартията.“, която му напомни за ужасния ден, когато майка му го бе заварила да пуши.
„Пипна ме. Господи, не й позволявай да ме измъчва!“
Конвулсивно притисна езичето с палеца си и приглушен звук фибата се счупи. Езичето най-сетае се прибра изцяло във вратата. Пол чу как Ани сваля ципа на канадката си.
Затвори врата на спалнята — стори му се, че изщракването на бравата прозвуча като сигнален пистолет.
Подкара стола назад към прозореца. Продължаваше да маневрира, когато чу стъпките й в коридора.
— Нося ти хартията, Пол. Буден ли си?
Никога… няма да успея… Ще ме чуе…
Завъртя за последен път лоста за управление и успя да изтъркаля стола до прозореца точно в момента, когато Ани пъхна ключа в бравата.
Няма да може да отключи… фибата… тя веднага ще заподозре нещо…
За щастие, металното парче навярно бе паднало на дъното на бравата, защото ключът се превъртя с лекота. Пол седеше неподвижен, със затворени очи и се надяваше, че е върнал стола на предишното му място; надяваше се, че Ани ще сметне окъпаното му в пот лице и треперенето му за реакция поради липсата на лекарството; а най-много се надяваше да не е оставил никаква следа… Точно когато вратата се отвори, той погледна надолу: докато усилено бе търсял да заличи отделни следи, покрай него бе преминало цяло стадо бизони — бе забравил в скута си кутийките с „Новрил“.
35
Ани носеше по един пакет хартия в двете си ръце. Усмихна се и каза:
— Точно каквато ми поръча. Ето ти два пакета, взела съм и два допълнително, за всеки случай. Виждаш ли колко…
Тя млъкна, намръщи се и го загледа.
— Потънал си в пот… и лицето ти е много зачервено. Какво си правил?
Пол чу как страхливецът в него изкрещя, че са го хванали на местопрестъплението, че е по-добре да се предаде, да признае вината си и да моли за милост; въпреки това успя да отвърне с ироничен, но изтощен глас:
— Много добре знаеш какво съм правил — страдах.
Ани измъкна хартиена кърпичка от джоба на полата си и избърса челото му. Кърпичката се напои с пот. На лицето й отново се появи фалшивата майчинска усмивка.
— Много ли те болеше?
— Да. А сега ще ми дадеш ли…
— Предупредих те да не ме нервираш. Казват, че човек се учи, докато е жив. Е, предполагам, че ако останеш жив, ще си вземеш поука.
— Ще ми дадеш ли таблетките?
— След малко. — Очите й се взираха изпитателно в изпотеното му, восъчнобледо лице на червени петна. — Първо, искам да се уверя, че не искаш нищо друго. Нищо, което глупавата стара Ани е забравила да купи, защото не знае какво ще бъде нужно на мистър Хитреца, за да напише книга. Трябва да съм сигурна, че няма да ме накараш да се връщам в града, за да ти купя магнетофон, специални домашни пантофи, без които не можеш да пишеш, или нещо подобно. Защото, ако кажеш, тръгвам веднага. Желанията ти са закон за мен. Дори няма да имам време да ти дам таблетките — отново ще скоча в джипа и ще потегля. Е, какво ще кажеш, мистър Хитрецо? Смяташ ли, че си напълно готов?
— Готов съм, Ани, моля те…
— И никога повече няма да ме ядосваш?
— Не, никога.
— Знаеш, че когато ме нервират, не съм на себ си.
Внезапно погледна надолу и видя вкопчените една в друга ръце, с които прикриваше кутийките „Новрил“. Взря се в тях продължително, сетне тихичко го попита:
— Пол, защо държиш ръцете си там?
Той се разплака — плачеше заради чувството на вина, което ненавиждаше. Не стига, че го бе подложила на нечовешки мъки, тази чудовищна жена го караше да се чувства виновен. Плачеше поради това, но и от обикновена, детинска умора.
Погледна я, лицето му бе обляно от сълзи, и изигра последния си коз:
— Искам си таблетките и подлогата. Стисках се през цялото време, защото не искам отново да се подмокря.
Ани се усмихна нежно и лъчезарно и вдигна сплъстената коса от челото му.
— Бедничкият! Лошата стара Ани много те измъчи. Веднага ще ги донеса.
36
Дори да разполагаше с достатъчно време, не смееше да скрие кутийките под одеялото — бяха малки, но тя положително щеше да ги забележи. Щом Ани влезе в банята на долния етаж, той ги взе, обърна се с мъка и ги напъха отзад в гащите си. Острите ръбове на кутийките го убиваха.