— Милият стар Джофри — произнесе на глас името му Ян и влезе в огромната гореща кухня.
— Казахте ли нещо, млади господине? — запита мисис Рамидж, заядливата, но добродушна икономка на семейство Кармайкъл, която се подаде от килера. Както обикновено бонето й беше килнато на една страна; тя вонеше на енфие; въпреки че години наред отричаше да го употребява, всички знаеха за тайния й порок.
— Нищо особено, мисис Рамидж.
— Палтото ви така е подгизнало, та се чудя как не сте се удавили по пътя.
— Да, имаше такава опасност — отвърна Ян и си помисли: „Ако Джофри бе закъснял само с десет минути, тя положително щеше да умре.“ Тази мисъл непрекъснато го преследваше — бе едновременно потискаща и безполезна — но просто не можеше да си представи живота без Мизъри.
В този миг мрачните му размишления бяха прекъснати от плача на дете, неговия син, който се бе събудил и изгаряше от нетърпение да получи следобедната си закуска. Ян чу тихия глас на Ани Уилкс, сръчната медицинска сестра, която се грижеше за Томас. Тя успокояваше детето и сменяше пелените му.
— Малкият господар днес е особено гласовит — отбеляза мисис Рамидж. Ян отново изпита удивление при мисълта, че има син, сетне жена му проговори:
— Здравей, скъпи.
Той вдигна поглед и съзря своята единствена Мизъри. Тя се облягаше на вратата, тъмночервени пламъчета, подобни на въгленчета, проблясваха в разкошната й кестенява коса. Лицето й все още бе прекалено бледо, но бузите й започваха да възвръщат руменината си. Светлината на лампата се отразяваше в дълбочината на тъмните й очи, сякаш малък скъпоценен камък, положен върху тъмно кадифе.
— Милата ми! — възкликна той и се спусна към нея, също както някога в Ливърпул, когато бе убеден, че е отвлечена от пирати, както твърдеше лудият Джек Уикършам.
Мисис Рамидж внезапно се сети, че си има работа и усмихнато излезе, за да ги остави насаме. Самата тя понякога се питаше какво щеше да се случи, ако Джофри и лекарят бяха закъснели само с час през онази бурна нощ преди два месеца; какво щеше да се случи, ако не бе успяло опитното преливане на кръв, когато младият й господар бе влял собствената си кръв във вените на Мизъри.
— Е, момиче — строго си каза тя, докато бързаше по коридора, — по-добре не мисли за това. — Прекрасен съвет, който Ян непрекъснато си повтаряше. Но и двамата откриха, че понякога е по-лесно да даваш съвети, отколкото да ги изпълняваш.
В кухнята Ян здраво притисна Мизъри към себе си. Чувстваше, че душата му умира и се възражда сред аромата на топлата й плът.
Докосна гърдите й и усети туптенето на сърцето й.
— Ако беше умряла, щях да те последвам в гроба — прошепна той.
Мизъри го прегърна и притисна тялото си към неговото, като прошепна:
— Ш-ш-т, скъпи, не говори глупости. Аз съм тук, до теб… А сега ме целуни. Знай, че ако умра, то ще бъде само от страст към теб.
Ян притисна устните си към нейните, зарови ръцете си в разкошната й кестенява коса и за миг забрави всичко освен любовта си към Мизъри.