Беше сънувал наяве.
6
Посвещава се на Ани Уилкс
За миг Джофри Алибъртън не можа да се досети кой е пришълецът пред вратата; звънецът го бе разбудил точно когато задрямваше. Раздразнено си помисли, че жителите на селцето бяха прекалено малко и всички се познаваха помежду си, но той невинаги се сещаше веднага за имената им. В подобни случаи му помагаше семейната прилика, но този подход бе рискован, като се имаше предвид колко незаконни деца се раждаха в селото. Човек обикновено успява да се справи в подобни ситуации, независимо от склерозата, която го кара да говори с някого, без да може да си спомни името му. Гафът става голям едва когато на сцената се появят две познати личности, които трябва да бъдат представени една на друга.
— Надявам се, че не ви безпокоя, сър — каза посетителят, който притеснено стискаше евтината си платнена шапка в ръката си. Лицето му, осветено от бледата светлина на лампата изглеждаше сбръчкано, жълтеникаво и много разтревожено — дори изплашено. — Просто не ми се щеше да отида при доктор Букингс или да безпокоя негова светлост. Поне засега. Първо искам да говоря с вас, ако Разбирате какво искам да кажа, сър.
Джофри не разбираше нищо, но внезапно сети кой бе късният му гост. Споменаването на името на доктор Букингс, англиканския свещеник, му бе помогнало. Само преди три дни докторът бе ръководил погребалната церемония в гробището зад църквата и този човек бе там, някъде отзад, където бе трудно забележим.
Казваше се Колтър и беше клисар, или по-точно — гробар.
— Колтър — продума Джофри, — какво искаш?
Колтър проговори колебливо:
— Ами… звуците, сър, звуците в гробището. Нейна светлост не почива спокойно в гроба си… боя се, че…
Джофри имаше чувството, че са го ударили в стомаха. Пое дълбоко дъх и болка проряза бинтованите му от доктор Шайнбоун счупени ребра. Докторът мрачно бе предрекъл, че Джофри ще се разболее от пневмония, след като бе лежал цяла нощ в рова под проливния дъжд, но ето че бяха изминали три дни, без да се появят характерните за болестта треска и кашлица. Джофри си знаеше, че няма да се разболее, защото Бог не позволяваше на виновните да се отърват толкова лесно. Вярваше, че остане жив, за да увековечи завинаги паметта на бедната си мъртва любима.
— Лошо ли ви е, сър? — попита Колтър. — Чух, че страшно сте се наранили през онази нощ, когато умря нейна светлост.
— Нищо ми няма — бавно продума Джофри. — Колтър, много добре знаеш, че тези звуци съществуват само във въображението ти.
Клисарят го изгледа слисано.
— Въображение ли? Сър, остава да ми кажете, че не вярвате в Исус и в задгробния живот. Не си ли спомняте как Дънкан Фромсли видя стария Патерсън само два дни след погребението му? Разправяше, че светел като блатен огън.
„Навярно е видял точно това — помисли си Джофри, — блатен огън, съчетан с алкохолните пари от вечната бутилка на стария Фромсли.“