Колтър продължи:
— Освен това знаете, че почти целият проклет град е виждал онзи стар католически монах, дето се разхожда по парапетите на замъка Риджхийт. Дори няколко дами от Лондонското общество на медиумите дойдоха да го видят.
Джофри си спомняше въпросните дами: две истерични вещици на средна възраст, при това напълно побъркани, които си търсеха разнообразие.
— Призраците са си просто живи, като вас или мен, сър — сериозно го убеждаваше Колтър. — Нямам нищо против тях, но от тези звуци ми настръхва косата. Даже не ми се ще да стъпя в гробището, а утре трябва да изкопая гроб за бебето на Родимънови, та реших…
Джофри мислено отправи молитва към Бога да го дари с търпение. Изпитваше непреодолимо желание да се нахвърли върху стария клисар. Тъкмо бе задрямал пред камината с книга в ръка, когато Колтър почука на вратата. Сега се бе пробудил напълно и с всяка измината секунда усещаше как потъва в дълбока скръб от загубата на неговата любима. От три дни тя почиваше в гроба, скоро щеше да мине месец, година… Хрумна му, че скръбта прилича на скала върху морския бряг. Докато спеше, приливът я заливаше и Джофри изпитваше известно облекчение. Сънят приличаше на прилив, който покрива скалата на мъката. Но когато се събудеше, приливът започваше да се оттегля и скоро покритата с раковини скала неумолимо се оявяваше и му напомняше, че винаги ще бъде там, до момента, когато Бог реши да я унищожи.
А този глупак се осмеляваше да го събуди, за да му наговори разни врели-некипели за духове. Все пак човекът изглеждаше толкова нещастен, че Джофри успя да се овладее и продума:
— Мис Мизъри, нейна светлост, бе обичана от всички.
— Вярно е, сър, така си беше — разпалено произнесе Колтър.
Той премести шапката в лявата си ръка, а с дясната измъкна огромна червена кърпа от джоба си. Издуха се шумно в нея, очите му се насълзиха.
— Всички скърбим за нея — ръцете на Джофри неспокойно опипаха превръзките под копринената му риза.
— Тъй, тъй, сър — думите на клисаря бяха приглушени и младежът забеляза, че човекът искрено ридаеше. Егоистичният му гняв бе заменен от съжаление. Колтър повтори:
— Тя беше прекрасна жена, сър, точно така, Дори беше нещо повече. Негова светлост навярно скърби ужасно…
— Да, наистина беше прекрасна — тихо промълви Джофри и с изненада установи, че сълзите напират в очите му, като буреносен облак в топъл тен следобед. Затова проговори любезно:
— Понякога, Колтър, когато умира много скъп за нас човек, просто не ни се иска да повярваме. Ето защо си въобразяваме, че не е мъртъв. Разбираш ли какво искам да кажа?
— Да, сър. Но тези звуци… аз ги чух!
— Какво точно си чул? — търпеливо попита Джофри.
Помисли си, че Колтър ще опише звуци, предизвикани от шумоленето на вятъра в дърветата и подсилени от въображението му; или от някой язовец, който се промъква към поточето зад двора на църквата. Ето защо бе съвсем неподготвен, когато Колтър прошепна уплашено: