Джофри последва стареца в кухнята и колебливо го помоли да предпише прахове за сън на Ян, който беше напълно разстроен. Но лекарят изглеждаше разсеян.
— Изобщо не прилича на мис Ивлин Хайд — прошепна той. — Напълно съм убеден.
После си тръгна, без да обърне внимание на молбата на Джофри. Джофри се върна в салона и почти веднага забрави странната забележка на лекаря, като отдаде необичайното му поведение на възрастта, умората и мъката. Отново си помисли за Ян и реши, че щом не разполага с приспивателно, трябва да налее уиски в гърлото му, за да го накара да заспи.
Да, бе забравил странната забележка, не й бе обърнал внимание… но сега…
„Изобщо не прилича на мис Ивлин Хайд. Напълно съм убеден.“
Убеден в какво?
Джофри не знаеше, но бе твърдо решен да ткрие, въпреки че рискуваше да полудее.
Икономката мисис Рамидж още не спеше, когато Джофри заблъска по вратата на къщичката й, въпреки че бяха изминали два часа след обичайното й време за лягане. След смъртта на Мизъри икономката откри, че не може да спи — мяташе се и се преобръщаше цяла нощ, затова не бързаше да си легне.
Въпреки че се славеше като разумна и практична жена, силните удари я накараха да изпищи и да се изгори с врялото мляко, което наливаше в чашата си. Напоследък беше много нервна, струваше й се, че всеки момент ще закрещи. Въпреки че бе потънала в скръб, тя осъзнаваше, че обзелото я странно, напрегнато чувство не е предизвикано от мъка. Никога преди не го бе изпитвала. Понякога й се струваше, че страшни и нежелани подозрения кръжат около нея, извън досега на уморения й разсъдък.
— Кой чука в този късен час — извика тя и се приближи до вратата. — Който и да си, няма да ти простя за това, че си изгорих ръката.
— Аз съм, Джофри Алибъртън. За Бога, отворете, мисис Рамидж.
Икономката зяпна и тръгна към вратата, но по пътя се сети, че е по нощница. Никога гласът на Джофри не бе звучал така отчаяно — тя не можа да повярва на ушите си. Ако в цяла Англия имаше храбрец, по-голям от господаря Ян, то това бе Джофри, но сега гласът му трепереше като на жена, която всеки момент ще изпадне в истерия.
— Секунда, мистър Джофри. Трябва да се облека.
— По дяволите — изкрещя той. — Ако ще и да сте гола, мисис Рамидж. Отворете, в името на Бога.
Тя се поколеба само за миг, сетне махна тежкия лост и отвори вратата. Видът на Джофри здравата я изплаши и отново й напомни собствените й зловещи предчувствия.
Младежът стоеше на прага странно приведен, сякаш гръбнакът му беше превит от дългогодишно носене на вехтошарски чувал. Ръката му бе пъхната под лявата мишница. Косата му беше разрошена. Тъмнокафявите му очи горяха като въглени върху бледото му лице. Дрехите му бяха странни за човек, който се славеше с елегантността си. Носеше стар смокинг с изкривен колан, отворена бяла риза и панталони от груб плат, които повече подхождаха на градинар, отколкото на един от най-богатите хора в Литъл Дънторп. При това беше обут в платнени чехли.