— Може би е била пчела?
Пол вече се взираше в листа пред себе си и търсеше „дупката“. Искаше му се, преди да заспи, да пренесе Мизъри в къщичката на мисис Рамидж, затова изгледа Ани с грижливо прикрито нетърпение.
— Моля?
— Пчела — повтори тя и се изчерви до уши. — Всеки дванайсети човек е алергичен към пчелната отрова. Виждала съм много подобни случаи, преди да… преди да прекъсна работата си като медицинска сестра. Алергията се проявява по различни начини. Понякога ужилването може да предизвика коматозно състояние… подобно на онова, което някога са наричали каталепсия.
Сега лицето й беше почти мораво.
За миг Пол се замисли върху идеята, сетне я отхвърли. Ужилване от пчела би могло да предизвика злощастния припадък на мис Ивлин Хайд, още повече че действието се развиваше през лятото, и то тъкмо в градината. Но вече беше решил, че достоверността на романа ще се основава на роднинските връзки между двете жертви, а Мизъри бе предала Богу дух в спалнята си. Проблемът беше, че Вярната му читателка нямаше да повярва, че в разстояние на шест месеца две различни жени от съседни села са погребани живи в резултат на ужилване от пчела.
Не искаше да противоречи на Ани не само от страх да не я разгневи. Не искаше да й противоречи, защото щеше да я обиди жестоко; не искаше да я наранява, въпреки че самата тя му бе причинила страхотни физически болки. Затова използва спасителния за писателите ефемизъм:
— Признавам, че е възможно и ще го обмисля. Но вече имам нещо наум и се страхувам, че няма да пасне.
— О, зная, че не аз, а ти си писател. Не ми обръщай внимание, извинявай…
— Ани, не ми се…
Но тя вече тичаше с тежки стъпки по коридора. После се взря в празното пространство. Погледна надолу, очите му се разшириха от ужас, тялото му изтръпна.
От двете страни на вратата се виждаха черни следи. Веднага се досети, че са от главините на стола, когато насила го бе вкарал в спалнята. Оттогава бе изминала почти седмица — странно, че не ги е забелязала. Но съвсем скоро — утре или може би днес — Ани ще започне да чисти с прахосмукачката и ще ги съзре.
Непременно.
През останалата част от деня Пол успя да напише само няколко страници.
„Дупката“ в листа бе изчезнала.
8
На следващата сутрин Пол седеше в леглото, облегнат върху куп възглавници, пиеше кафе и оглеждаше следите от двете страни на вратата като гузен убиец, току-що забелязал кървава дреха, която е пропуснал да унищожи. Внезапно Ани нахлу в спалнята, очите й щяха да изхвръкнат от орбитите. В едната си ръка пържеше парцал за прах, а в другата — колкото и да бе невероятно — белезници.
— Какво… — успя да каже Пол, после тя го сграбчи с отчаяна сила и го накара да седне в леглото. Ужасна болка прониза краката му и той изкрещя. Чашата изхвръкна от ръката му и се разби на пода. Пол си помисли: „В този дом непрекъснато се чупи по нещо“, после се вцепени: навярно Ани е забелязала следите и ще го подложи на ново, невероятно мъчение.
— Млъкни, глупако — изсъска Ани. Изви ръцете му назад и щракна белезниците. В този миг Пол чу как някаква кола идва по алеята.
Отвори уста с намерението да проговори или отново да извика, но преди да успее, тя натика вътре парцала, който миришеше на препарат за полиране на мебели.
— Да не си посмял да гъкнеш — каза Ани, наведе се над него и постави ръцете си от двете страни на главата му, косата й гъделичкаше бузите и челото му. — Предупреждавам те, Пол, ако посетителят чуе нещо, или ако някакъв звук долети до ушите ми, ще го убия, след което ще направя същото с теб и със себе си.
Очите й бяха опулени, лицето й бе потно, а върху устните й имаше засъхнал жълтък.
— Запомни, Пол!
Пол кимна усърдно, но тя не го забеляза, защото вече тичаше навън.
Зад джипа й беше спрял стар, но добре поддържан шевролет. Човекът, който излезе от него, бе също тъй възрастен и добре запазен — типичен жител на Колорадо. Изглеждаше шейсет и петгодишен, но може би имаше осемдесет; възможно бе да е старши съдружник в правна фирма или пенсиониран шеф на конструкторско бюро, но повече приличаше на собственик на ранчо или на търговец на недвижими имоти; вероятно принадлежеше към управата на града и идваше по работа — това беше единственото обяснение подобен джентълмен да посети отшелничка като Ани Уилкс.
Пол забеляза, че Ани бърза към алеята с намерението да пресрещне неканения гост. Ето, че онова, което си бе представял, ставаше в действителност. Е, не беше полицай, но все пак човек от ВЛАСТИТЕ беше дошъл в дома на Ани Уилкс — пристигането му заплашваше да съкрати живота на Пол.
„Покани го вътре, Ани! — помисли си той, докато се опитваше да не се задави от мръсния парцал. — Покани го вътре и му покажи рядката си птица от Африка!“