О, не, няма да го стори. Все едно да закара Пол на гарата и да пъхне в ръката му билет за първа класа до Ню Йорк.
Тя заговори още преди да стигне до непознатия — дъхът й излизаше на облачета, които му напомниха балончетата, които излизат от устите на героите на карикатурите, само че в тях нямаше думи. Джентълменът й протегна облечената си в черна елегантна ръкавица ръка, Ани я изгледа презрително и започна да му се заканва с пръст, от устата й продължаваха да излизат празни бели балони. Тя успя да навлече канадката си и престана да му се заканва с пръст, докато вдигне ципа си.
Непознатият извади от джоба на палтото си някакъв лист и й го връчи с виновно изражение, сякаш се опитваше да се извини. Пол не можеше да прочете написаното, но беше сигурен, че Ани ще го окачестви с някое от презрителните си прилагателни.
Тя го поведе по алеята и продължи да говори. Двамата изчезнаха от полезрението му. Сега виждаше само сенките им върху снега. Помисли си с безразличие, че Ани го бе направила нарочно, за да е сигурна, че гостът няма да погледне през прозореца и да го забележи.
Сенките им се открояваха върху топящия се сняг около пет минути. Само веднъж Пол чу как Ани сърдито повиши глас. Петте минути му се сториха безкрайно дълги. Рамената го боляха, не можеше да помръдне — след като му бе сложила белезниците, Ани бе успяла да го прикове към леглото.
Но още по-неприятен беше парцалът, натикан в устата му. Вонята на мебелна политура бе предизвикала страхотно главоболие, все повече му се гадеше. С усилие на волята успя да се въздържи — в противен случай щеше да се задуши, докато Ани спореше с възрастния представител на градската администрация, който навярно се подстригваше всяка седмица и носеше галоши през цялата зима.
Пол усети как студена пот обля челото му — в този момент те отново се появиха на алеята. Сега Ани държеше листа. Вървеше зад джентълмена и размахваше пръст зад гърба му, от устата й излизаха смешните балончета. Непознатият не благоволи да се обърне. Лицето му беше безизразно. Единствено плътно стиснатите му устни издаваха някакво скрито чувство. Яд? Може би. Но по-скоро беше отвращение.
„Знаеш, че е луда. Навярно вие, партньорите на покер — които по всяка вероятност притежавате целия град — сте теглили карта, за да определите кой да свърши черната работа. Никой не обича да съобщава неприятни вести на умопобърканите. О, скъпи господине, ако наистина знаеше колко е луда, нямаше да й обръщаш гръб!“
Джентълменът се качи в шевролета и затвори вратата. Ани застана до колата и продължи да му се заканва с пръст. Отдалеч прозвучаха думите й:
— … мислиш се за много хитър!
Шевролетът тръгна на заден ход по алеята. Непознатият преднамерено не обръщаше внимание на Ани, чиито зъби бяха оголени в грозна гримаса. Тя изкрещя още по-силно:
— Смяташ се за голяма клечка!
Внезапно ритна предницата на колата толкова силно, че от нея паднаха бучки полепнал сняг. Точно в този момент джентълменът гледаше назад, докато изкарваше колата по алеята. Втренчи се стреснато в нея — за пръв път неутралната маска падна от лицето му.
— И да го запомниш от мен, мръснико! Кученцата препикават големите клечки. Какво ще кажеш за това?
Непознатият явно нямаше намерение да отговори на Ани. На лицето му отново се появи безразличното изражение, сякаш спусна прозорче на шлем. Колата му изчезна от погледа на Пол.
За миг Ани остана неподвижна, сложила на кръста стиснатите си юмруци. После се запъти към къщата и затвори с трясък външната врата.
Пол си помисли: „Джентълменът си отиде, но аз съм тук, уви, оставам си тук.“
9
Този път Ани не си изкара яда върху него. Влезе в спалнята с разкопчана канадка и без да го погледне, закрачи напред-назад. Листчето все още беше в ръката й — от време на време го размахваше под носа си сякаш за собствено назидание.
— Онзи каза, че увеличават данъка ми с десет процента. Изостанала съм с вноските. Адвокати! Имали право да ми отнемат имуществото! Просрочено плащане…
Пол измуча през парцала, но тя дори не го погледна — беше забравила за присъствието му. Разхождаше се напред-назад все по-бързо, солидното й тяло сякаш разсичаше въздуха. Пол си мислеше, че ще разкъса документа на парченца, но явно Ани не се осмеляваше да го стори.
— Петстотин и шест долара! — извика тя и този път размаха листчето под неговия нос, сетне разсеяно измъкна парцала от устата му и го захвърли на пода.
Пол задъхано отметна глава назад. Струваше му се, че ръцете му ще изскочат от ставите си.