— Петстотин и шест долара и седемнайсет цента! Изрично ги предупредих, че не искам да стъпват тук. И погледни какво става!
Пол отново почувства, че му се повдига.
— Ако повърнеш, ще те оставя в мръсотията — закани се Ани. — Имам много по-важни задачи. Онзи спомена нещо за отнемане на имуществото. Какво означава това?
— Свали ми белезниците — прегракнало й напомни Пол.
— Да, да — нетърпеливо промърмори тя. — Понякога си такова дете…
Измъкна ключа от джоба на полата си и го изблъска още по-вляво — носът му се опираше в чаршафа. Пол изкрещя, но тя не му обърна внимание. Последва щракване, сетне ръцете му отново бяха свободни. Пол задъхано се изправи в леглото, сетне се плъзна надолу, като внимаваше да не размърда счупените си крака. Забеляза върху китките си белезникави бразди, които постепенно се изпълваха с кръв.
Ани разсеяно напъха белезниците в джоба на полата си, сякаш бяха хартиени носни кърпички или закачалки, задължителни за всеки порядъчен дом.
— Каква беше онази дума? Означава ли, че притежават къщата ми?
— Не. Просто искат да кажат… — той прочисти гърлото си, струваше му се, че още усеща вонята на мръсния парцал. — … че нямаш право да я продаваш.
— Така ли? Имаш много странни идеи на какво имам право, мистър Пол Шелдън. Но естествено, затрудненията на една бедна вдовица не интересуват богаташ като теб.
— Напротив. Много съм разтревожен, Ани. Просто исках да кажа, че ипотекирането не е нищо в сравнение със санкциите, които ще ти наложат, ако си изостанала в плащането на месечните вноски. Наистина ли си пропуснала да ги платиш?
— Не съм някоя крадлива ирландка — озъби се Ани. — Редовно плащам сметките си. Само този път…
„… забравила си, нали? Точно както непрекъснато забравяш да откъснеш листа на проклетия календар, но сега последствията са много по-сериозни. Притесняваш се, защото за пръв път забравяш нещо важно. Всъщност състоянието ти се влошава с всеки изминал ден, нали? Психопатите успяват да се справят с живота — по своему, разбира се — и както знаеш от опит, често наказанието им се разминава. Но има разлика между кротките и буйните луди. Нещо ти подсказва, че ти постепенно се приближаваш към: втората категория.“
— Просто не се бях наканила — намусено промърмори Ани. — Покрай тебе не мога да вдигна глава от работа.
Внезапно Пол бе осенен от великолепна идея, която криеше огромни възможности и той произнесе прочувствено:
— Зная, че ти дължа живота си и че ти създавам непрекъснати неприятности. В портфейла ми има около четиристотин долара. С тях ще платиш вноската си.
— О, Пол, не мога да приема парите ти — тя се втренчи в него смутено, но същевременно с явно облекчение.
— Те не са мои — каза той и се усмихна лъчезарно, докато си мислеше: „Искам само едно Ани, да откачиш точно когато докопам някой от ножовете ти. Смятам, че съм достатъчно подвижен, за да го използвам. Десет секунди, преди да разбереш, че си мъртва, вече ще се печеш в пъкъла.“ Сетне продължи:
— Парите ти принадлежат. Ако искаш, считай ги за аванс — замълча, после реши да рискува и каза:
— Трябва да си побъркана, ако мислиш, че не съзнавам как си спасила живота ми.
— Пол… просто не знам…
— Не се шегувам — усмивката му бе заменена от изражение на сериозна (Господи, дано повярва, че е сериозна) загриженост. — Знаеш, че направи нещо повече, че спаси два живота, защото, ако не беше ти, Мизъри все още щеше да лежи в гроба.
Цялото лице на Ани грейна, тя дори забрави хартийката в ръката си.
— Освен това ми показа грешките и ме върна в правия път — само заради това заслужаваш повече от четиристотин долара. Ще ме обидиш, ако не вземеш парите.
— Ами… съгласна съм. Благодаря ти.
— Аз трябва да ти благодаря. Мога ли да видя документа?
Ани му го подаде безропотно. Беше предупреждение за неплатен данък и заплахата за отнемане на имота не бе чиста формалност. Той го прегледа набързо и й го върна.
— Имаш ли пари в банката?
Ани погледна встрани и промълви:
— Имам нещо скътано за черни дни, но не е в банката. Не вярвам на подобни учреждения.
— Тук пише, че няма да ти наложат санкции, ако платиш вноската до двайсет и пети март. Каква дата сме днес?
Ани намръщено се втренчи в календара.
— Божичко! Не може да бъде!
Откъсна листа и Пол със странно съжаление видя как изчезва момчето с шейната. На листа за месец март бе изобразен буен поток, който кривуличи между заснежени брегове. Ани се втренчи в него с късогледите си очи и възкликна:
— Днес е двайсет и пети март.
„Господи, прекалено късно е“ — помисли си Пол и продължи: