— Навярно посетителят беше дошъл точно заради това.
„Джентълменът не ти казваше, че ще ти отнемат къщата, Ани. Просто те предупреждаваше, че ще се наложи да го направят, ако не снесеш мангизите до края на работното време. Всъщност човекът се опитваше да ти направи услуга.“
— Но ако платиш тези петстотин и шест долара преди…
— И седемнайсет цента — яростно добави тя. — Не забравяй мръсните седемнайсет цента…
— Добре, и седемнайсет цента. Ако ги внесеш, преди затварянето на банката днес следобед, не могат да ти отнемат къщата. Ако хората от града наистина не те обичат, Ани…
— Те ме ненавиждат. До един са против мен!
— … ще се постараят да те прогонят чрез данъците. Доста странна ми се вижда заплахата за отнемане на къщата ти, след като си пропуснала да платиш, само една вноска. Струва ми се, че тук има нещо гнило. Навярно чакат да пропуснеш няколко вноски и да се опитат да ти отнемат къщата, като я обявят за продан. Може би предположението ми звучи налудничаво, но сигурно имат правно основание.
Ани се изсмя или по-точно излая:
— Само да се опитат. Първо ще изтърбуша някого от тях, да знаеш. Да, сър. Да, сър Боб!
— Накрая те ще ти видят сметката, Ани — тихо я прекъсна Пол. — Но това не е най-важното.
— Ами кое?
— Ани, предполагам, че в Сайдуиндър има хора, които не са си плащали данъците от три-четири години, но никой не ги заплашва с изземване и разпродажба на имуществото им. Най-много да им спрат водата. Ето например Родимънови — Пол спря и я изгледа под око. — Смяташ ли, че плащат сметките си навреме?
— Тези ли боклуци? — изкрещя Ани. — Как не!
— Ето защо ми се струва, че преследват точно теб, Ани — всъщност Пол бе абсолютно убеден в твърдението си.
— Никога няма да напусна! Ще си остана тук напук на тях!
— Имаш ли още сто и шест долара, за да ги прибавиш към парите в портфейла ми?
— Да — изрече Ани с явно облекчение.
— Прекрасно — предлагам ти да платиш дребната сметка днес. „А през това време ще се опитам да изтрия проклетите следи от вратата, а когато го сторя, ще се опитам да изчезна оттук. Гостоприемството ти започва да ми писва.“
Той направи опит да се усмихне и каза:
— Предполагам, че върху нощното шкафче има седемнайсет цента.
10
Ани имаше свои вътрешни правила, към които се придържаше със странна педантичност. Накарала го бе да пие мръсна вода от кофата, лишила го бе от лекарство, когато агонизираше; бе го накарала да изгори единствения екземпляр от новия му роман; беше му сложила белезници и бе затъкнала устата му с вонящ парцал, но не си бе позволила да вземе парите. Сега донесе стария, оръфан портфейл от ученическите му години и го сложи в ръцете му.
Всичките му документи за самоличност бяха изчезнали — в това отношение Ани нямаше скрупули.
Пол си помисли, че е по-добре да не я пита за съдбата им.
Паспортът му беше изчезнал, но парите — предимно банкноти от петдесет долара — все още бяха тук. Пол си припомни с учудваща и някак си зловеща яснота как бе спрял колата си пред специалното гише на Боулдър Банк един ден преди завършването на новия му роман и как бе подал чек за четиристотин и петдесет долара (навярно в този момент дори работниците в подземните цехове си отдъхваха). Тогава бе свободен и здрав и не обръщаше внимание на красотата на заобикалящия го свят. С интерес бе изгледал пищната, облечена в лилава рокля блондинка зад гишето, а тя беше отвърнала на погледа му. Питаше се какво би казала, ако го видеше сега — отслабнал с двайсет и седем килограма и състарен с десет години, с изкривени и безполезни крака, които представляваха ужасна гледка.
— Пол?
Вдигна поглед към Ани, стиснал банкнотите в ръката си. Бяха общо четиристотин и двайсет долара.
— Какво ти е? — Ани го наблюдаваше с фалшива майчинска обич и нежност; те бяха маска, зад която съществуваше само пълен мрак.
— Плачеш ли, Пол?
Той докосна със свободната си ръка бузата си и усети, че е мокра. Усмихна се и подаде парите на Ани.
— Извинявай, разчувствах се. Мислех си колко си добра към мен. Предполагам, че повечето хора не те разбират, но аз не съм от тях.
Очите й се насълзиха, тя се наведе и нежно го целуна по устните. Пол усети неприятния й дъх, който сякаш идваше от мрачните й дълбини и който му напомни миризмата на вмирисана риба. Беше хиляди пъти по-неприятен от вонята на мръсния парцал. Спомни си за ужасния й дъх…
(дишай, по дяволите, дишай!)
… който нахлуваше в гърлото му като отвратителен повей от ада. Стомахът му се сви, но все пак успя да се усмихне.
— Обичам те, скъпи — промълви тя.