Ани се прибра в шест и четвърт — по това време той бе написал близо пет страници.
12
Следващите три седмици Пол прекара обгърнат от някакво странно, напрегнато спокойствие. Устата му непрекъснато пресъхваше, звуците наоколо му се струваха прекалено силни. Имаше периоди, когато усещаше, че може да извие металическа лъжица с погледа си, понякога му се искаше да се разплаче.
Независимо от необичайната атмосфера от сърбежа в зарастващите кости на краката му работата му напредваше. Купът изписани листове вдясно от машината постепенно растеше. Преди да попадне в сегашното си необикновено положение, Пол смяташе, че не може да напише повече от четири страници дневно (когато работеше над „Бързи коли“, успяваше да напише най-много три, преди да ускори темпото в края на романа). Но през напрегнатия триседмичен период, завършил с разразилата се на петнайсети април буря, той пишеше средно по дванайсет страници дневно. Ако някой познат от предишния му живот (без дори да съзнава, той разделяше живота си на сегашен и на предишен) му кажеше, че може да работи с подобна скорост, Пол положително щеше да се изсмее. Когато заваля дъждът, беше написал двеста шейсет и седем страници от „Завръщането на Мизъри“. Естествено, това беше чернова, но при преглеждането й бе установил, че написаното се нуждае от малко поправки.
Може би причината бе в изключително редовния живот, който водеше. Нямаше ги безкрайните, объркани нощи, прекарани в обиколка на баровете, последвани от дълги, объркани дни, когато пиеше кафе и портокалов сок и поглъщаше таблетки витамин В (в подобни дни всеки поглед към пишещата машина го караше да потръпва от отвращение). Не се събуждаше до някоя едра блондинка или до червенокоса дама, с която се бе запознал предишната вечер — в полунощ тези жени обикновено изглеждаха като кралици а на другата сутрин приличаха на таласъми. Пушенето беше забранено. Веднъж плахо бе помолил Ани да му даде цигара, но тя го изгледа така страшно, че той моментално се отказа от намерението си. Сега беше мистър Чистник, лишен от порочните си навици, с изключение на кодеиновите таблетки — все още не се бе отказал от тях, нали? Веднъж му бе хрумнало, че е единственият в света наркоман, който води отшелнически живот. Събуждаше се в седем и изпиваше два „Новрил“-а с портокалов сок. В осем на господина сервираха закуска в леглото — три пъти седмично варено или бъркано яйце, четири пъти овесена каша. После го слагаха в инвалидния стол до прозореца и Пол потъваше в забравата на седемнайсети век, когато жените са носели корсети, а мъжете са си били на мястото. Следваше обяд и почивка. Сетне отново ставаше, понякога редактираше, друг път просто четеше. Ани притежаваше пълна сбирка от съчиненията на Съмърсет Моъм (Пол се чудеше дали в библиотеката й се мъдри първият роман на Джон Фоулз1, но реши, че е по-разумно да не пита). Той започна методично да чете произведенията на големия писател, като се възхищаваше на вещината му. С течение на времето Пол се бе примирил с факта, че четенето на литературни произведения не му доставя същото удоволствие както в детството му; откакто бе станал писател, мислено подлагаше на критика работата на останалите си колеги. Но Моъм успя да го увлече и го накара отново да се почувства дете — какво прекрасно усещане!
В пет следобед Ани му поднасяше лека вечеря, а в седем докарваше черно-белия телевизор и двамата гледаха излъчваните от Синсинати програми. След завършването им Пол продължаваше да пише, после бавно изтърколваше стола към леглото (можеше да се движи много по-бързо, но не искаше Ани да го разбере). Тя чуваше трополенето на колелата, идваше и му помагаше да си легне. Даваше му още таблетки и Пол заспиваше като труп. На другия ден процедурата се повтаряше, на следващия — също и така нататък.
Природосъобразният му живот бе само отчасти причина за удивителната му работоспособност — всъщност до голяма степен бе задължен на Ани. Та нали нейното плахо предложение за ужилването от пчела даде насока на сюжета на книгата и го подтикна да я напише (никога не бе предполагал, че отново ще се вдъхнови от образа на Мизъри).
От самото начало бе сигурен в едно — книгата не съществуваше. Единствената му задача бе да измисли как да възкреси проклетницата по достоверен начин, преди Ани да реши да го „вдъхнови“, като му направи клизма с остри ножове.
През двата дни, последвали пътуването на Ани до града, Пол се опита да забрави, че е пропуснал златна възможност и съсредоточи цялото си внимание върху приключенията на Мизъри. Естествено, трябваше да я настанят в къщичката на мисис Рамидж; ако я закараха в дома на Джофри, прислугата — най-вече бъбривият иконом Тайлър — щеше да започне да сплетничи. Освен това трябваше да докаже, че Мизъри е получила пълна амнезия, предизвикана от шока, когато осъзнала, че е погребана жива. Амнезия ли? По дяволите, гаджето почти не говореше. Какво облекчение, като се има предвид глупостите, които обикновено дрънкаше Мизъри.
1
Авторът има предвид романа „Колекционерът“, в който главната героиня изпада в ситуация, подобна на тази на Пол Шелдън. — Б.пр.