Ани повдигна капана и каза:
— Когато завали, се крият в мазето — плъхът тихо изпищя, щракна с челюсти и примигна с черните си очички, които бяха безкрайно по-одухотворени от очите на жената, която го държеше в плен. — Тогава слагам капани, намазвам ги със сланина от бекона. Винаги хващам осем-девет плъха. Понякога ги намирам…
В този миг лицето й отново стана безизразно.
Мълча около три минути, като продължаваше да стиска плъха — типичен случай на задълбочаваща се кататония. Пол гледаше ту нея, ту плъха и осъзна колко се е лъгал, когато си е мислил, че нищо по-страшно не може да му се случи.
Накрая, когато Пол се опасяваше, че без излишна парадност тя е потънала във вечна забрава, Ани отпусна ръката с капана и продължи мисълта си, сякаш изобщо не я беше прекъсвала.
— … удавени. Горкичките.
Погледна към плъха, от очите й се отрони сълза и капна върху сплъстената му козина.
— Горкичките животинчета!
Стисна плъха в силната си ръка, а с другата освободи пружината. Плъхът изпищя ужасяващо и се опита да я ухапе. Пол запуши с длан треперещата си уста.
— Чуй как бие сърцето му! Как се опитва да избяга. Също като нас, Пол. Смятаме се за много умни, но всъщност приличаме на плъхове в капан — плъхове с пречупен гръбнак, които все още изпитват жажда за живот.
Ръката й се сви в юмрук и стисна плъха още по-силно. Очите й се рееха в пространството. Пол нямаше сили да извърне поглед. Жилите на ръката й изпъкнаха. Внезапно плъхът изпищя, от устата му рукна кръв. Чу се пращене на счупени кости, дебелите пръсти на Ани потънаха в тялото на животното чак до кокалчетата. Капки кръв оросиха пода. Помръкващите очи на животинчето се изцъклиха.
Тя захвърли тялото му в ъгъла и разсеяно избърса пръстите си в чаршафа, върху който останаха кървави следи.
— Сега почива в мир — тя вдигна рамене, сетне се засмя. — Да взема ли пушката, Пол? Може би отвъдният свят е по-хубав — за хората и за плъховете — въпреки че не намирам особена разлика между тях.
— Почакай да свърша книгата — Пол се стараеше да произнася отчетливо всяка дума, въпреки че устата му сякаш беше натъпкана с новокаин. И преди бе изпадала в депресия, но не бе откачала напълно; Пол се питаше дали някога е била толкова зле. Ето как маниаците, изпаднали в подобно състояние, застрелваха цялото си семейство, а накрая и себе си; психопатското отчаяние на Ани му напомни за жената, която облякла децата си в най-хубавите им дрехи, купила им сладолед, след това ги завела до най-близкия мост, сграбчила ги под мишниците си и скочила във водата. Маниаците обикновено се самоубиваха, а психопатите, обхванати от отровните клещи на собственото си „аз“, изгарят от желание да услужат всекиму, който им се изпречи на пътя и да го отведат заедно със себе си на другия свят.
Помисли си, че за пръв път се намира на косъм от смъртта; усещаше, че мръсницата наистина възнамерява да го убие.
— Мизъри? — тя произнесе думата плахо, сякаш я чуваше за пръв път в живота си, но му се стори, че за миг в очите й припламна искра.
— Да, Мизъри — отчаяно търсеше начин да я убеди, но всеки подход изглеждаше опасен. — Вярно е, че понякога светът изглежда отвратителен, особено когато вали. („Спри да дърдориш, идиот такъв!“) Напоследък изпитвах страхотна болка и…
— Болка ли? — тя го изгледа презрително. — Нямаш представа какво означава истинска болка, Пол.
— Навярно е нищожна в сравнение с твоята.
— Точно така.
— Но… искам да довърша книгата и да разбера какво ще се случи — той замълча за момент. — Ще ми се и ти да останеш при мен. Струва ми се, че няма смисъл да пиша книга, щом никой няма да я прочете. Разбираш ли какво искам да кажа?
— Да — с въздишка отговори Ани. — Наистина изгарям от нетърпение да разбера какво ще се случи. Струва ми се, че това е единственото нещо на света, което все още желая.
Несъзнателно тя бавно заизсмуква кръвта на плъха от пръстите си. Пол стисна зъби, за да не повърне.
— Все едно, че очаквам края на любимия ми сериал.
Внезапно тя се сепна, засъхналата върху устните й кръв приличаше на червило.
— Да повторя ли предложението, Пол? Ще взема пушката и ще сложа край на мъките и на двама ни. Не си глупак и навярно знаеш, че никога няма да излезеш жив оттук. Навярно си го разбрал доста отдавна?
„Не извръщай очите си. Ако отклониш погледа си Ани моментално ще те убие.“
— Да, но животът тъй или иначе винаги свършва и всички ние умираме, нали?
Ани се опита да се усмихне и нежно помилва лицето му.
— Сигурно се надяваш да избягаш, също като плъха в капана. Но няма да успееш, Пол, защото не си герой от собствените си романи. Няма да излезеш жив оттук, но предлагам да те придружа.