— След един час — строго заяви Ани и се отправи към вратата. В едната си ръка държеше празната купичка и лъжицата.
— Почакай!
Тя се обърна и го изгледа едновременно нежно и строго. Изражението й не му се понрави, никак не му се понрави.
— Казваш, че си ме измъкнала от колата преди две седмици?
Ани отново изглеждаше объркана и притеснена. След време той щеше да разбере, че тъмничарката му губеше представа за времето.
— Горе-долу…
— Бил съм в безсъзнание?
— Почти непрекъснато.
— Как си ме хранила?
Тя го изгледа и рязко отвърна:
— Венозно.
— Венозно? — повтори той и го побиха тръпки. Ани явно помисли, че не е разбрал, затова побърза да обясни:
— Чрез системи. От тях са и белезите върху ръцете ти. Дължиш ми живота си, Пол. Надявам се, че няма да го забравиш.
Сетне си отиде.
7
Часът отмина. Най-сетне часът отмина.
Пол лежеше в леглото облян от пот и същевременно трепереше. В съседната стая радиото работеше — отначало прозвучаха изпълнения на „Хоуки“ и „Хот липс“, после се намесиха гласовете на дисководещите от онази шантава радиостанция в Синсинати. Говорителят направи реклама на някакви ножове, съобщи телефонен номер и осведоми слушателите от Колорадо, които умираха за комплект от ножовете, че телефонистките имат готовност за обажданията им.
Пол също имаше готовност.
Тя се появи точно когато часовникът в съседната стая удари осем. Носеше две таблетки и чаша вода. Седна на леглото, а Шелдън нетърпеливо се подпря на лакти.
— Най-сетне преди два дни успях да купя новата ти книга — съобщи Ани. Кубчетата лед потропваха в чашата. Звукът го подлудяваше. — „Рожбата на Мизъри“. Луда съм за нея. Интересна е като останалите, дори е по-хубава. Мисля, че е най-хубавата.
— Благодаря — успя да изрече той. Челото му бе обляно от пот. — Моля те… краката ми… умирам от болка.
— Знаех, че Мизъри ще се омъжи за Ян — замечтано произнесе Ани — и смятам, че след време Джофри и Ян ще се сдобрят. Права ли съм? — но веднага го прекъсна: — Не, не ми казвай! Ще го прочета сама. Прави ми удоволствие да чета бавно книгите ти. Струва ми се, че изминава безкрайно дълго време до публикуването на новия ти роман.
Болката пулсираше в краката му и опасваше като стоманен обръч гениталиите му. Плахо бе докоснал тази област и му се бе сторило, че тазът му е здрав, но някак си странно изкривен. Но краката му от колената надолу навярно бяха раздробени — нямаше сили да ги погледне. Достатъчно му бе да види безформените си крайници под завивката.
— Моля ви, мис Уилкс! Болката е…
— Казвай ми Ани. Всички приятели ме наричат така.
Подаде му чашата, която беше хладна и влажна. Таблетките останаха в ръката й. Те бяха приливът. Ани бе луната и водеше със себе си прилива, който щеше да покрие подпорите. Жената поднесе таблетките към устата му и той моментално я отвори… но тя отдръпна ръката си.
— Позволих си да надникна в чантата ти. Не се сърдиш, нали?
— Не. Лекарството…
Капчиците пот върху челото му бяха ту топли, ту студени. Нима щеше да изкрещи? Струваше му се, че ще го направи.
— Видях някакъв ръкопис — продължи тя. Държеше таблетките в дясната си ръка, сетне ги прехвърли в лявата. Очите му ги последваха. — Наречен е „Бързи коли“. Разбрах, че не е за Мизъри — тя го изгледа с леко неодобрение, примесено с майчинска обич. — През деветнайсети век не е имало нито бързи, нито бавни коли. — Ани се засмя на собствената си шега, сетне продължи:
— Позволих си да го прелистя, нали не възразяваш?
— Моля те… — изстена той. — Не възразявам, но моля…
Ани наклони лявата си ръка. С тихо потракване таблетките колебливо се изтърколиха в другата й шепа.
— А ако го прочета? Ще имаш ли него против да го прочета?
— Не… — Костите му бяха раздробени, краката му — набучени с парчета стъкло. Успя да измайстори някакво подобие на усмивка. — Разбира се, че нямам нищо против.
— Защото не бих се осмелила да го сторя без твое разрешение — сериозно заяви Ани. — Уважавам те прекалено много. Всъщност те обичам, Пол. — Внезапно тя се изчерви. Една от таблетките падна върху завивките. Пол се опита да я сграбчи, но жената го изпревари. Болният изстена, но Ани не му обърна внимание; беше сграбчила таблетката и разсеяно се взираше в прозореца; след малко продължи:
— Искам да кажа, че обичам ума ти, творческите ти способности.
Единственото нещо, което му хрумна в отчаянието му, бе да произнесе:
— Зная. Нали си най-голямата ми почитателка.