Изтръпваше, когато си представяше подробностите, но и трите смъртни случая бяха регистрирани в болницата „Сейнт Джоузеф“.
„Ако прегледаме списъка на сестрите, работили там през март хиляда деветстотин шейсет и девета година, положително ще открием името «Уилкс».“
Господи, колко дебела беше книгата!
„Стига толкова. Вече знам всичко. Ще оставя албума на старото му място. После ще се прибера в спалнята, но едва ли ще мога да пиша — по-добре да взема още една таблетка (нещо като защита от кошмарите) и да си легна. Но много ви моля, не ме карайте да вървя по «Алеята на спомените»!“
Но ръцете му сякаш се изплъзваха от контрола на разума му и все по-бързо прелистваха страниците.
Още две кратки съобщения за починали хора, отпечатани в „Юниън Лидър“ — едното от края на септември, 1969, другото от началото на октомври през същата година.
19 март, 1970. Тази изрезка беше от вестник „Хералд“, издаван в Харисбърг, Пенсилвания, който една от последните си страници съобщаваше за двайсетте новоназначени членове на местната болница „Ривървю“, между които бе и Ани Уилкс.
Пол предположи, че на следващата страница ще намери некролог на възрастен мъж или жена, починали в „Ривървю“.
Оказа се прав; некрологът беше на някакъв стар негодник, споминал се след продължително боледуване.
Последван от възрастен мъж, умрял след кратко боледуване.
Последван от тригодишно дете, което паднало в кладенец, получило сериозни увреждания на черепа и било докарано в „Ривървю“ в кома.
Вцепенен от ужас, Пол продължаваше да прелиства страниците, докато вятърът и дъждът биеха по прозорците. Похватът бе един и същ: Ани постъпваше на работа, убиваше няколко души и се преместваше в друга болница.
Внезапно Пол си припомни отдавна забравения сън, който сега придобиваше символично значение. Видя Ани Уилкс в дълга старомодна рокля, на главата й имаше боне — приличаше на сестра от известната лондонска лудница „Бедлам“. През ръката й беше преметната кошница. Ани бръкна в нея, загреба шепа пясък и я хвърли в обърнатите към нея лица на пациентите. Пол осъзна, че Ани не успокоява болките им, а ги убива с отровния пясък. Когато той посипеше лицата им, те добиваха восъчен цвят и мониторите регистрираха смъртта им.
„Навярно е убила децата на Кремниц, защото ги е мразела… също и съквартирантката си… може би дори собствения си баща. А всички останали?“
Но той вече знаеше отговора или по-точно онази част от мозъка му, която разсъждаваше като Ани, му го подсказа: всичките й жертви бяха стари и болни с изключение на мисис Симо, осъдена до края на живота си да остане вегетиращо безмозъчно създание, и детето, което беше паднало в кладенец. Ани ги беше убила, защото…
— Защото са били плъхове в капан — прошепна Пол.
„Горкичките! Бедните същества!“
Разбира се. Точно така. Според нея хората се деляха на три категории: пикльовци, горкички същества… и Ани.
Полека-лека се бе придвижила на запад. От Харисбърг до Питсбърг, до Дълът, до Фарго… През 1978 година се бе озовала в Денвър. Във всеки град историята се повтаряше: приветствена статия във вестника, където между новите членове на болницата се споменаваше името на Ани (Пол предположи, че е пропуснала град Манчестер, защото не е знаела, че местните вестници публикуват подобни съобщения), последвана от два-три некролога на възрастни хора. После всичко започваше отначало.
До пристигането й в Денвър.
Следваше обичайната бележка за новопостъпилите, където се споменаваше името на Ани. Този път бе изрязана от вестник „Гърни“2, издаван от денвърската болница. „Особено подходящо название на болничен вестник“ — промърмори Пол и несъзнателно отново се изсмя.
Обърна страницата и видя поредния некролог, изрязан от „Роки Маунтън Нюз“. Лора Ротбърг — починала след продължително боледуване, 21 септември, 1978.
Тук приликата с предишните случаи внезапно спираше.
На следващата страница се съобщаваше за сватба вместо за погребение. Ани бе снимана в бяла данте лена рокля. Стиснал ръката й, до нея стоеше мъж в име Ралф Дъган. Дъган работеше като физиотерапевт в същата болница и лицето му беше невзрачно, с едно изключение — приличаше на бащата на Ани. Пол си помисли, че ако обръснеха тънките мустаци на Дъган (което Ани навярно го бе накарала да стори веднага след медения месец), приликата щеше да бъде поразителна.
Пол преброи с опипване оставащите страници Хрумна му, че Ралф Дъган е трябвало да си направи хороскоп, преди да направи предложение на Ани.