— Благодаря ти, Пол. Много е сладък, нали? И така, Померой пътуваше на автостоп и носеше голяма раница на гърба си. Излъга ме, че е художник. По-късно открих, че е хипи и наркоман, който през последните месеци миел чинии в ресторанта на парка. Казах му, че живея в Сайдуиндър, а той отвърна, че също отива там, работел по поръчка на някакво нюйоркско списание. Трябвало да направи скици на стария разрушен планински хотел за илюстриране на статията, която щели да публикуват. На времето хотелът бе прочул, но преди десет години човекът, който го бе взел под аренда, го подпали. В града се говореше, че бил луд, но всъщност няма значение, защото сега е мъртъв.
Поканих Померой да живее при мене. Станахм любовници…
Тя го изгледа, черните й очи блестяха като въглени върху бледото й, подобно на меко тесто лице, Пол си помисли: „Ако Померой е легнал с тебе, навярно е бил луд като арендатора, който запалил хотела.“
— По-късно открих, че всъщност няма поръчка от никакво списание. Правеше скици на хотела с надеждата, че ще успее да ги продаде. Дори не беше сигурен, че ще има статия за стария хотел. Много бързо успях да го разоблича. После надникнах в скицника му — имах пълно право да го сторя, защото го хранех и му позволявах да спи в леглото ми. Беше нарисувал едва осем-девет картини и те бяха отвратителни.
Тя сбръчка нос и отново заприлича на прасе.
— Сигурно можех да нарисувам по-хубави картини. Померой ме завари, когато преглеждах скицника и побесня. Обвини ме, че го шпионирам, а пък аз му заявих, че е художник, колкото аз съм мадам Кюри. Той се разсмя. Подиграваше ми се. Затова го…
— Затова го уби — бавно и тихо допълни Пол.
Ани смутено се усмихна и се втренчи в стената.
— Сигурно. Не си спомням подробности. Зная, че го изкъпах, след като… след като беше мъртъв.
Той се вторачи в нея и почувства, че му прилошава от ужас. Представи си как тялото на мъртвеца плува във ваната като сурово тесто, главата му е отпусната върху ръба, отворените му очи се взират в тавана.
— Налагаше се — продължи Ани. — Може би не знаеш, но полицаите могат да разкрият убиеца, ако намерят само конец или кал под ноктите на заподозрения. Изследват дори праха от косата на трупа. Отлично го знам, защото съм работила в болница през целия си живот и разбирам от съдебна медицина.
Пол разбра, че мъчителката му след малко ще изпадне в типичен за нея пристъп на лудост. Трябваше я каже нещо, с което временно да отвлече вниманието й, но устата му отказваше да се отвори.
— Всички са по петите ми! — извика Ани. — Мислиш ли, че щяха да ме изслушат, ако се опитах им обясня всичко? Не, разбира се. Сигурно щяха ме обвинят, че съм убила Померой, защото ми се е подигравал, когато съм го сваляла.
„Знаеш ли какво, Ани? Предполагам, че ще бъдат много близо до истината.“
— Гадните ми съседи биха ме обвинили във всички грехове само и само да ми навлекат неприятности й да опетнят името ми.
Ани замълча, почти се задъхваше и изгледа Пол предизвикателно, сякаш искаше да каже: „Само посмей да ми възразиш.“
Постепенно успя да се овладее и продължи с по-спокоен тон:
— Измих… онова, което бе останало от него и изпрах дрехите му. Знаех какво трябва да направя. Навън валеше първият истински сняг. Напъхах дрехите в найлонов чувал, увих тялото в чарфаши и когато се стъмни, го закарах на мястото, където намерих колата ти. Продължих да вървя, докато навлязох в гората и там изхвърлих всичко. Не си направих труда да го заровя, защото снегът щеше да го покрие, а напролет придошлата вода щеше да го отнесе. Затова го оставих в пресъхналото корито на потока. Излязох права, но не предполагах, че водата ще го завлече толкова далече. Намериха тялото му цяла година след… след смъртта му чак на двайсет и седем километра от мястото, където го бях оставила. Предпочитах да остане в гората, където е по-безлюдно, резерватът „Гридър“ гъмжи от стопаджии и природолюбители.
Ани се усмихна.
— Сега и твоята кола е там — в гората между шосе № 9 и резервата „Гридър“. Скрита е добре и не може да се види от пътя — проверих, като осветих гората с мощните фарове на джипа. Сега е пресъхналото корито е най-безопасното място — напролет, когато се напълни с вода, ще отида пеша и ще проверя какво е станало с колата ти, но предполагам, че сега е в безопасност. Може би някой ловец ще я открие след две, пет или седем години. Дотогава ще бъде ръждясала, катеричките ще са си направили гнезда върху седалките, а ти ще си свършил книгата ми и ще се намираш в Ню Йорк или в Лос Анджелес. Аз ще продължа да живея самотно, може би ще си пишем — тя се усмихна замечтано, сякаш виждаше въздушен замък, сетне отново заговори: