— Ето защо мислих усилено, докато пътувах обратно. Колата ти вече е изчезнала, което означава, че наистина ще останеш тук и ще довършиш книгата ми. Знаеш ли, понякога се съмнявах, че ще успееш, но не исках да те разстройвам, защото се отразяваше върху работата ти. Отначало те обичах само заради прекрасните ти творби, защото не те познавах. Предполагах, че истинският Пол Шелдън е доста неприятна личност. Знаеш, че не съм толкова тъпа. След като прочетох биографиите на някои „прочути“ автори открих, че в повечето случаи те са гадняри. Скот Фицджералд, Ърнест Хемингуей, както и онзи простак от Мисисипи — май че се казваше Фокнър — може да са носители на наградата „Пулицър“, но това не им пречи да са мръсни негодници. Познавам много добри писатели, които прекарват свободното си време в пиене, ходене по жени, гълтане на наркотици и Бог знае още какво. Но ти не приличаш на тях и след като те опознах, обикнах човека Пол Шелдън.
— Благодаря ти — каза Пол и си помисли, че обстоятелствата не му позволяват да се отдаде на заклеймените от Ани удоволствия — не можеш да висиш по баровете, когато краката ти са счупени, а богинята на бурките се грижи да получаваш редовно дозата си наркотик.
— Питах се дали ще пожелаеш да останеш — продължи Ани. — Колкото и да се заблуждавах, педварително знаех отговора — знаех го още преди яа забележа онези следи.
Тя посочи към вратата и Пол си помисли: „Обзалагам се, че ги е видяла още първия път. Никога не си се заблуждавала, Ани, наивникът бях аз.“
— Спомняш ли си първия път, когато отидох в града, след като се бяхме скарали за хартията?
— Да, Ани.
— Точно тогава си излизал, нали?
— Да — нямаше смисъл да отрича.
— Разбира се. Полудял си за лекарството. Трябваше да се досетя, че си готов на всичко заради таблетките, но когато се ядосам, ставам… нали знаеш… — тя нервно се изкикоти. Пол дори не се усмихна — все още го измъчваше споменът за безкрайното, изпълнено с болка лутане из къщата, придружено от въображаемия глас на спортния коментатор.
— Отначало не бях съвсем сигурна — продължи тя. — О, веднага забелязах, че фигурките върху масичката в гостната са разместени, но си помислих, че може би съм го направила аз — понякога съм много разсеяна. Мина ми през ума, че си напускал спалнята, но си казах: „Невъзможно е. Той е сериозно ранен, освен това вратата беше заключена.“ Дори проверих дали ключът е в джоба на полата ми. После си спомних, че съм те оставила в стола и се усъмних. Професията ме е научила да проверявам всяко свое съмнение. Ето защо прегледах лекарствата, които крия в банята — повечето са мостри, които съм взимала от болницата. Но внимавах и никога не посягах към морфиновите препарати, защото ги държат закачени и ги броят. Ако подушат, че някоя сестра краде, я дебнат, докато я заловят. И тогава — БУМ! — Ани стовари юмрука си върху леглото — изгонват я и тя никога вече няма право да сложи на главата си бялата касинка. Аз бях много предпазлива. Докато преглеждах кашоните, ме обзе чувството което изпитах в гостната — стори ми се, че са разместени, бях абсолютно сигурна, че един от долните кашони сега стоеше върху другите, но все пак трябваше да проверя дали не съм го преместила, когато… е… когато бях… смутена. Обаче след два дни, когато вече се бях успокоила и идвах с лекарството ти, се опитах да завъртя дръжката на вратата, но не успях, сякаш беше заключена. После се отвори — дочух някакво трополене в бравата. Ти се събуди, дадох ти таблетките, сякаш не подозирах нищо — умея отлично да се преструвам, Пол. После ти помогнах да седнеш в стола, за да пишеш. Точно тогава се почувствах като Свети Пол на пътя към Дамаск — очите ми се отвориха: забелязах, че лицето ти вече не е толкова бледо, открих, че можеш да движиш краката си, въпреки че те боли. Ръцете ти бяха заякнали. Разбрах, че си почти здрав.
Стана ми ясно, че ще ми създаваш проблеми, въпреки че никой не подозира за присъствието ти тук. Погледнах те и разбрах, че не само аз умея да пазя тайна. Същата нощ ти дадох по-силно лекарство; когато се убедих, че няма да се събудиш дори ако под леглото ти експлоадира граната, взех кутията с инструменти и разглобих ключалката. Погледни какво намерих!
Тя извади някакъв малък черен предмет от външния джоб на мъжката си риза и го постави във вцепенената му ръка. Пол го поднесе по-близо и глупаво се втренчи в него. Беше извитата и счупена фиба. Засмя се, просто не можа да се въздържи.
— Какво е толкова смешно, Пол?