— Отворих повторно вратата, когато отиде да платиш вноската си. Инвалидният стол е прекалено широк — беше оставил черни следи. Исках да ги изтрия.
— За да не ги забележа, нали?
— Да, но ти вече си ги видяла.
— Естествено, след като намерих фибата в ключалката…
Пол кимна и се разсмя още по-силно, от очите му потекоха сълзи. Целият му труд… всичките му притеснения… се оказаха напразни — нима не бе дяволски забавно? После се овладя и каза:
— Страхувах се, че счупената фиба ще ми попречи но дори не чух потропването й в бравата. То се знае защо — вече си я била извадила. Каква хитруша си, Ани.
— Да — отвърна тя и се усмихна с половин уста. — Голяма хитруша.
Тя помръдна краката си и Пол отново чу приглушения шум от края на леглото.
22
— Колко пъти общо излиза от стаята?
„Ножът, о, Господи, ножът!“
— Два пъти. Не, почакай, излизах и вчера около пет часа следобед, за да пия вода.
Наистина бе напълнил каната, но не споменаваше истинската причина за излизането си. Истинската причина беше скрита под дюшека му.
— Кажи ми истината, Пол.
— Само три пъти, кълна се. Освен това, никога не съм имал намерение да избягам. За Бога, може би не си забелязала, че пиша книга.
— Не споменавай напразно името господне, Пол.
— И ти престани да споменаваш моето. Първия път излязох, защото изпитвах адски болки в краката, сякаш някой ги бе запратил в ада. И наистина бяха там благодарение на тебе, Ани.
— Млъкни, Пол.
— Втория път търсех нещо за ядене и складирах малко храна тук, в случай че се забавиш — продължи той, без да й обръща внимание. — После ожаднях и това е всичко — никога не съм възнамерявал да те измамя.
— Предполагам, че и двата пъти не си потърсил телефона и не си се опитал да отвориш външните врати, защото си добро момченце…
— Разбира се, че се опитах да се обадя по телефона и да изляза… Но едва ли щях да стигна далеко през дълбоката кал дори ако вратите бяха широко отворени.
Ани го бе натъпкала с такова количество наркотик, че Пол започваше да говори истината и се боеше, че след време ще си плати за искреността. Но сега най-важното бе да заспи.
— Колко пъти излезе от стаята?
— Вече ти казах…
— Колко пъти? — тя повиши глас. — Кажи ми истината?
— Три пъти.
— По дяволите, колко пъти?
Пол започна да изпитва страх въпреки конската доза наркотик, която му бе инжектирала.
„Единствената ми утеха е, че ако реши да ме накаже, няма да ме заболи… Освен това, нали иска да довърша книгата…“
— Смяташ ме за ужасна глупачка.
Пол забеляза, че кожата й лъщеше като опънат върху камък полиетиленов плик, сякаш нямаше пори.
— Ани, кълна се…
— О, лъжците обичат да се кълнат. Е, карай, както си знаеш, и ме мисли за глупачка, щом така ти харесва. Нямам нищо против, дори те поздравявам. Ще ти кажа само едно, Пол — поставила бях нишки кичури от косата си из цялата къща и открих, че много от тях са скъсани. Скъсани или напълно изчезнали. Залепила ги бях не само върху албума с изрезки, но и в коридора, върху гардероба, на горния етаж, в бараката… навсякъде.
Искаше му се да я попита как би проникнал в баката през вратата с трите ключалки, но тя не му даваше възможност да проговори.
— Е, Умнико, продължавай да твърдиш, че си излизал само три пъти, а пък аз ще ти докажа кой е глупакът.
Пол втренчи в нея уморените си и изпълнени с ужас очи — как да обясни на една закоравяла параноичка, че…
„Господи — помисли си той. — Нима бе споменала за гардероба на горния етаж?“
— За Бога, Ани, как бих могъл да се кача на горния етаж?
— Разбира се, че можеш! — дрезгаво изкрещя тя… — Само преди няколко дни установих, че сядаш сам в инвалидния стол. В такъв случай би могъл да се изкачиш до горе чрез пълзене!
— Да, със счупените си крака и с раздробеното си ляво коляно — иронично произнесе Пол.
Отново забеляза погледа й, който му напомняше за мрачна пропаст, скрита сред ливада. Ани Уилкс бе изчезнала. Пред него стоеше Пчелата Богиня на бурките.
— Не се опитвай да ме надхитриш, Пол — прошепна тя.
— Ани, един от нас трябва поне да опита да изясни нещата, но ми се струва, че подходът ти е погрешен…
— Колко пъти?
— Три пъти.
— Веднъж — за таблетките, втори път — за храна и третия път — за вода.
— Да, колко пъти да ти го повторя — той се опита да изкрещи, но от гърлото му се изтръгна немощно дрезгаво грачене.
Ани отново бръкна в джоба на полата си и този път измъкна касапския нож. Широкото му остри проблесна под утринната светлина. Внезапно тя с извърна и запрати ножа към стената със смъртоносната, небрежна грациозност на играч от цирка. Оръжието се заби в мазилката под снимката на Триумфалната арка и потрепери. Ани заяви: