— Недейте, господарю — уплашено, но търпеливо говореше Езекия. — Прав е другият господар… ако отидете там, пчелите ще се събудят. Тогава няма значение дали госпожата ще бъде ужилена от една, или от хиляда пчели. Ако те се събудят, всички ще загинем, но най-страшна смърт чака господарката.
Лека-полека Ян се успокои, сякаш се вслуша в думите на чернокожия и на приятеля си. Колебливо погледна към полянката, като че се страхуваше от картината, разкрила се пред очите му.
— Какво ще правим? Как ще спасим бедничката ми съпруга?
Джофри беше толкова объркан, че за малко щеше да каже: „Не зная.“ Отново си помисли, че ролята на съпруг на Мизъри, която Джофри също обичаше (макар и тайно), позволяваше на Ян да да проявява странен егоизъм и почти женска слабост, които Джофри не можеше да си позволи: за хората той си оставаше единствено добрият приятел на Мизъри.
„Да, само неин приятел“ — иронично си помисли той, сетне отново погледна към полянката и към своята приятелка.
Мизъри беше съвършено гола, но дори най-набожната селска клюкарка не би я упрекнала в неприлично поведение. Въображаемата стара пуританка по-скоро би изпищяла и би избягала при вида на Мизъри, но не поради липсата на благоприличие, а от уплаха и от отвращение. Мизъри не носеше дрехи, но не беше гола.
От глава до пети беше покрита с пчели — сякаш беше облечена със странно монашеско расо, което се движеше и надигаше върху гърдите и бедрата й, въпреки че не духаше вятър. Лицето й също изглеждаше забулено като на мохамеданка — виждаха се само сините й очи, които надничаха през маската от пчели. Насекомите пълзяха навсякъде и скриваха носа, брадичката й, устата и челото й. Гигантски кафяви пчели, известни като най-отровни и раздразнителни, се спускаха по белезниците и се присъединяваха към живите ръкавици върху ръцете на Мизъри.
Докато Джофри наблюдаваше полянката, от всички посоки продължаваха да долитат пчели, въпреки че беше побъркан от скръб, той забеляза че повечето идваха от запад, където се намираше тъмното каменно лице на богинята.
Барабаните продължаваха да бият монотонно ритъмът им действаше приспивно както жуженето на пчелите. Но Джофри знаеше, че не трябва да заспива, защото бе видял какво се беше случило с баронесата. Благодареше на Бога, че Ян не беше при него тогава. Спомни си как монотонното жужене изведнъж се бе превърнало в яростно свистене подобно на звук, издаван от трион, което бе заглушило и погълнало предсмъртните писъци на баронесата. Наистина, последната беше суетна и глупава жена, при това много опасна — за малко не ги беше убила, когато освободи избягалия разбойник — но независимо от всичко, нито едно човешко същество не заслужаваше такава смърт.