Ах, защо не се случи същото и с него?
„Защото писателите помнят дори най-малките подробности, Пол, особено ако са усетили болка. Съблечете някой писател чисто гол, посочете белезите му и той ще ви разкаже историята на всеки един от тях, дори на най-малкия, която може да послужи за основа на роман. Всеки писател трябва да е талантлив, но истинската дарба се състои в умението да запомниш историята на всеки белег.“
Кой го беше казал? Уилям Фокнър? Синди Лоупър?5
Името на певицата го наведе на нова асоциация, болезнена и мъчителна в сегашното му състояние: спомни си как Синди Лоупър изпълняваше с харатерния си хълцащ глас песента „Момичетата просто искат да се забавляват“, сякаш отново чу думите: „О, татенце, все още си номер едно в живота ми! Но когато работният ден свърши, момичетата просто искат а се забавляват.“ Внезапно му се прииска да послуша рокендрол дори повече, отколкото да изпуши една цигара. Можеше и да не е Синди Лоупър, в момента би се наслаждавал на изпълнение на самия Исус Христос.
Падането на брадвата. Свистенето на брадвата.
„Не мисли за това!“
Глупаво бе непрекъснато да си го повтаря, след като споменът беше натрапчив като заседнала в гърлото му кост. Или ще се остави да го тормози, или ще се опита да я изплюе, както подобава на истински мъж. Хрумна му за онзи побъркан учен от филма: „Люпилото“, който непрекъснато подканяше пациентите си в Института по психоплазма (названието му се бе сторило особено забавно) да започнат всичко отначало. Отличен съвет, особено в неговия случай.
„Вече опитах. Стига ми толкова!“
„Глупости! Ако се бе примирил, цял живот щеше да продаваш прахосмукачки като баща си.“
„Добре, ще започна отначало, ще започна с Мизъри.“
„Да.“
„Не.“
„По дяволите!“
Пол се облегна назад, закри очите си с ръка и несъзнателно започна отначало.
5
Не беше умрял и не бе заспал, но след ампутацията болката в крака му намаля. Пол усети, че умът му витае безцелно, сякаш се бе отделил от тялото му.
О, по дяволите! Цялата тази история е безсмислена. Ани бе отрязала крака му и оттогава дните му бяха изпълнени с болка и със скука, от които се спасяваше чрез работата си върху глупавата и мелодра-матична книга.
„Грешиш, Пол — това е сюжетът ти, нишката, която минава пред цялото ти произведение и го прави толкова реално. Не я ли виждаш?“
Точно така — Мизъри бе нишката в основата на романа, който му се струваше толкова глупав.
Като съществително нарицателно думата бе синоним на болка, продължителна и безсмислена; като съществително собствено означаваше главната героиня и сюжета на романа, който скоро щеше да бъде завършен. Последните четири-пет месеца от живота му денонощно бяха изпълнени с болка и с истинската Мизъри.
„Не, Пол, не опростявай нещата. Дължиш живота си на нея, защото тя ти подсказа да изиграеш ролята на Шехерезада.“
Пол напразно се опита да се отърси от натрапчивата мисъл и прокле упоритата си памет. „Скапаните писатели просто искат да се забавляват“ — прошепна той. Внезапно му хрумна нещо съвършено ново: „Пропусна да отбележиш, че сам се увлече от приказката си.“
Пол примигна, наведе глава и се загледа навън — никога не бе предполагал, че ще доживее до лятото. Сянката на Ани се появи, сетне отново изчезна.
Нима е вярно, че е разказвал приказката на самия себе си? В такъв случай идиотщината беше пълна — бе оцелял, защото искаше да довърши тъпия роман, който Ани го бе принудила да напише. Трябваше да умре, но не можеше, преди да разбере как ще свърши всичко.
„Напълно си откачил!“
„Сигурен ли си?“
Вече не беше сигурен в нищо.
С едно изключение: животът му зависеше от Мизъри.
„Облакът — помисли си той. — Започни с облака.“
6
Този път облакът беше по-тъмен и по-непроницаем. Сега Пол не витаеше, а се плъзгаше надолу. Понякога разумът му се връщаше, понякога беше обгърнат от болка, понякога смътно чуваше гласа на Ани, който звучеше както по времето, когато ръкописът в скарата заплашваше да предизвика пожар.
— Трябва да изпиеш това, Пол.
Не се плъзгаше, а чезнеше. Спомни си за телефонното обаждане в три през нощта, когато учеше в колежа: полузаспалият му съученик чукаше на вратата и викаше, че го търси майка му. Тя каза: „Прибери се, колкото е възможно по-бързо, Поли. Баща ти получи инсулт и вече чезне.“ Пол беше послушал съвета и и въпреки че бе пришпорвал безмилостно стария си Форд, не успя да завари баща си жив.