— Няма защо. Заслужил си го — работиш много усърдно.
Ани му подаде сладоледа. След третата лъжица му прилоша от сладкото, но Пол продължи да яде — така беше по-разумно. Едно от основните правила за оцеляване тук, на западния склон, бе: „Когато Ани кани, Пол трябва да се храни.“
Настъпи моментно мълчание, сетне Ани остави лъжицата и каза закачливо:
— Разкажи ми останалото.
— Моля?
— Разкажи ми края на романа. Не мога да чакам.
Предчувстваше ли, че ще стане така? Да. Ако бяха донесли на Ани всички рулони с любимия й сериал, тя положително, нямаше да гледа по един седмично.
Пол погледна топящата се купчина сладолед в чинията й и си спомни как из цялата гостна бяха разхвърляни съдове със засъхнала по тях захар.
Не, Ани положително не бе от хората, които обичат да чакат. Положително щеше да изгледа двайсетте епизода за една нощ, въпреки че на другата сутрин щеше да има страхотно главоболие.
Защото тя обичаше сладкишите.
— Не мога — отвърна Пол.
Лицето й отново помръкна, но му се стори, че същевременно тя изпита известно облекчение.
— Така ли? Защо?
Пол тъкмо се канеше да каже: „Защото утре няма да ме уважаваш“, но навреме успя да стисне зъби и отвърна:
— Защото съм лош разказвач.
Ани изгреба наведнъж остатъка от сладоледа си и Пол си помисли, че ако бе на нейно място, гърлото му щеше да замръзне. Сетне остави чинията си и сърдито го изгледа, сякаш бе човек, осмелил се да критикува великия Пол Шелдън.
— Тогава как пишеш бестселъри, които се четат от милиони хора?
— Не казах, че съм лош писател, дори ми се струва, че съм добър, просто не умея да разказвам.
— Чудиш се как да измислиш някакво оправдание — лицето на Ани се помрачи. Стиснатите й юмруци почиваха върху дебелата й пола — ураганът Ани отново връхлиташе. Всичко се повтаряше, но все пак нещо се беше променило. Както винаги, Пол се страхуваше от нея, но животът му вече не му се струваше толкова безценен. Боеше се единствено от мъченията, на които можеше да го подложи.
— Не се оправдавам — отвърна той. — Двете понятия са коренно различни, Ани. Обикновено добрите разказвачи не могат да пишат и обратно: нима не си наблюдавала как известен писател се измъчва по време на интервюто си по телевизията?
— Е, представи си, че не искам да чакам — намусено произнесе тя. — Поднесох ти такъв вкусен сладолед, в отплата можеше да ми кажеш нещичко — например дали баронът убива Калторп? — очите й блестяха. — Умирам да узная. И какво е направил с тялото? Мисля, че го е нарязал на парчета и го е скрил в куфара на жена си.
Пол поклати отрицателно глава. Погледът й стана още по-заплашителен, но тя произнесе кротко:
— Знаеш, че ще ме разгневиш, нали?
— Да.
— Мога да те принудя — но Ани сякаш усещаше, че заканите й са напразни — можеше да го принуди да й каже някои подробности, но не да разкаже съдържанието на книгата.
— Ани, спомняш ли си какво казва детето, когато майката го намира да си играе с миещата течност под умивалника?: „Мамичко, колко си лоша!“ И ти се оплакваш като него: „Пол, колко си лош!“
— Не отговарям за постъпките си, ако продължаваш да ме нервираш — каза тя, но Пол усети, че кризата й е почти преминала. Колкото и да е странно, Ани държеше на дисциплината и на доброто поведение.
— Е, ще рискувам — продължи Пол, — защото приличам на тази майка — не ти отказвам от злоба или напук, отказвам ти, защото искам да харесаш книгата — ако ти я разкажа, вече няма да ти е интересна. „Освен това, какво ще се случи с мене?“ — помисли си той.
— Поне ми кажи дали онзи негър Езекия наистина знае къде се намира бащата на Мизъри. Кажи ми само това.
— Искаш ли да прочетеш целия роман, или ще ме накараш да попълвам въпросник?
— Я не ми се подигравай!
— Тогава престани да се преструваш, че не разбираш какво искам да ти кажа — изкрещя в отговор Пол.
Ани изненадано подскочи и се отдръпна, лицето й постепенно се проясни, въпреки че в очите й проблясваше лукаво пламъче.
— Искаш да заколиш гъската, която снася златни яйца. Но когато селянинът от приказката го направил, в ръцете му останали само мъртвата гъска безполезните й вътрешности.
— Добре, Пол. Сигурно си прав. Ще изядеш ли сладоледа си?
— Не мога повече — отвърна той.
— Разбирам, че те разтревожих. Извинявай. Предполагам, че си прав — не трябваше да те моля — каза напълно спокойно Ани.
Пол очакваше нов изблик на ярост или на дълбока депресия, но този път се бе излъгал. Върнали се бяха към ежедневието си: Пол пишеше, а в края на деня тя прочиташе всичко. Беше изминало доста време между скандала и деня, когато тя му отряза пръста, но едва сега Пол свърза двата случая.