Пол се събуди с потръпване, което разтърси цялото му тяло. Не съзнаваше, че устните му са стиснати здраво, за да не изкрещи, въпреки че Ани бе ампутирала пръста му преди повече от месец. Мисълта, че не трябва да крещи, беше толкова натрапчива, че той дори не забеляза колата, която идваше по алеята Когато я видя, си помисли, че е мираж. Беше полицейска кола на щата Колорадо.
11
Най-голямото постижение на Пол в дните след ампутацията на пръста му бе способността да определя точната дата, която бе прераснала в мания.
Хрумна му, че започва да полудява като Ани, после уморено си отговори: „И какво от това?“
През дните, последвали ампутацията на крака му (Ани ги наричаше период на оздравяване), работата върху романа напредваше. „Напредваше“ беше дори скромно казано. Пол пишеше прекалено добре в сравнение с предишния Пол Шелдън, който спираше да работи, когато свършваше цигарите или го болеше глава. Ласкаеше се, че постъпва героично, но навярно го правеше единствено, за да избяга от действителността и защото болката беше страхотна. Когато раната започна да зараства, Пол усети непоносим сърбеж в липсващия крак, който беше по-страшен от самата болка. Непрекъснато се събуждаше посред нощ и с десния си крак се опитваше да почеше липсващия си крайник.
Но това не му бе попречило да работи.
След отрязването на палеца му и поднасянето на отвратителната торта кошчето за отпадъци отново започна да се пълни с топки смачкана хартия. Беше загубил крака си и едва не бе умрял, но беше продължил да пише. Вдъхновението му се бе изпарило след ампутацията на палеца му — не трябваше ли да е обратното?
Беше прекарал цяла седмица на легло, защото имаше висока температура и треска, вероятно предизвикана от лошото му здравословно състояние, а не от инфекция. Ани лесно се справи с този проблем — сред запасите й имаше достатъчно антибиотици. Натъпка го с наркотици и Пол започна да се чувства по-добре — доколкото можеше да се чувства добре дри тези ненормални обстоятелства. И все пак нещо не беше наред — сякаш бе загубил таланта си и написаното му се струваше безинтересно. Опита се да обясни неуспеха си с липсващите букви, но преди те не му пречеха, пък и какво представляваха липсващите букви в сравнение с липсващ крак и за да стане по-весело — с липсващ палец?
Независимо от причината вдъхновението му бе пресъхнало, сякаш невидима ръка стесняваше процепа в хартията, който едно време му се струваше широк като тунела „Линкълн“. Сега се бе превърнал в дупчица, през която човек трябваше да наднича с проточена шия и пак да не забележи нищо интересно, защото зрителното му поле бе крайно ограничено.
Отрязването на пръста му и последвалата треска се бяха отразили зле върху романа. Изразите на героите отново бяха станали цветисти и високопарии. Книгата все още не бе пародия на самия него, но скоро щеше да се превърне в такава и Пол се чувстваше безпомощен да я промени. Освен това романът изобилстваше с грешки, които се размножаваха като плъхове в тъмен ъгъл. В последните трийсет страници баронът се бе превърнал във виконта от „Приключенията на Мизъри“. Наложи се Пол да препрочете написаното и да скъса излишното.
„Няма значение, Пол, проклетата книга е към края си“ — непрекъснато си повтаряше той през последните дни, преди машината да „изплюе“ още две чукчета. Всъщност романът напредваше — писането му беше истинско мъчение, а когато го свършеше щеше да дойде и краят на живота му. Всъщност по-добна перспектива дори радваше Пол, което идваше да покаже депресията, в която бе изпаднал. Но въпреки това работата му вървеше и грешките бяха по-малко. Всъщност истинското затруднение идваше от факта, че Пол беше загубил способността да си измисля — от удоволствие играта „Можеш ли?“ се бе превърнала в мъчителен труд. Пол усещаше, че част от вдъхновението му сякаш е изтекло заедно с кръвта му след отрязването на пръста. Въпреки тормоза, на който го подлагаше Ани, романът бе най-интересният от всички книги за Мизъри. Сюжетът беше мелодраматичен, но добре построен и доста забавен. Пол предполагаше, че книгата ще има огромен успех, ако бъдат публикувани повече екземпляри, освен единствения, поръчан от издателство „Ани Уилкс“. Да, трябва да я довърши, стига проклетата машина да издържи.