„Мислеше се за много яка“ — каза си Пол след серия от задължителни повдигания. Изтънелите му ръце трепереха, раната, където едно време беше пръстът му, пулсираше от болка, челото му бе покрито с пот. „Въобразяваше си, че си млад юначага, който ще си направи гаргара с онова старо уморено лайно, шерифа. Но не забравяй, че вече изплю едно чукче и виж колко смешно изглеждат останалите букви — клатят се и излизат над линията. Струва ми се, че старото уморено лайно ще спечели този рунд, приятелче… навярно ще те пребие до смърт… и навярно кучката също се досеща. Ето защо отряза левия ми пръст — може да е побъркана, но съвсем не е глупава.“
Пол уморено се втренчи в машината.
„Давай! Дори да се разпаднеш на съставните си части, ще довърша книгата. Ако Ани ми предложи друга машина, ще й бъда много благодарен, в противен случай ще допиша романа в бележника си. Но не трябва да викам.“
„Няма да викам!“
Аз
няма…
12
„Няма да викам!“
Пол стоеше до прозореца, беше напълно буден и съзнаваше, че полицейската кола не е химера.
„Викай! По дяволите, викай!!“
Искаше да изкрещи, но внушението бе прекалено силно. Дори не можеше да отвори устата си — опита се, но моментално видя кафеникавите капчици, които хвърчаха от острието на електрическия нож; опита се и чу тракането на брадвата в костта, тихото припламване на газовата горелка.
Опита се да отвори устата си, но не можа.
Опита се да вдигне ръцете си, но не можа.
От плътно стиснатите му устни се изтръгна страхотно стенание, удряше с юмруци от двете страни на машината, но беше безсилен да промени съдбата си. Нищо от случилото се досега не бе толкова страшно — с изключение на мига, когато забеляза, че пръстите на отрязания му крак се движат — в сравнение с неспособността му да се помръдне. Навярно седя така около десет секунди, които му се сториха дълги като години.
Точно пред очите му беше спасителната кола, само трябваше да счупи прозореца и да извика: „Помощ! Спасете ме от Ани! Спасете ме от богинята!“
Същевременно друг вътрешен глас изкрещя: „Обещавам да бъда послушен, Ани. Обещавам да не викам, само не ме режи на части!“
Досега не беше съзнавал колко го е наплашила, колко е сломила духа му. Знаеше, че Ани непрекъснато го измъчва, но не бе усетил как полека-лека изпада под нейната власт.
Знаеше със сигурност само едно — онова, което ставаше с него бе много по-сериозно от парализата на езика му. Истината беше ужасяваща, но проста — Пол умираше бавно. Все пак тази смърт не бе толкова страшна; страшното бе, че той чезнеше и постепенно губеше разума си.
„Не викай!“ — изкрещя страхливият глас точно когато полицаят излезе от колата, като нагласяваше шапката си. Беше млад на не повече от двайсет и две години и носеше тъмни огледални очила. Спря да оправи смачканите си униформени панталони, без да съзнава, че само на трийсет метра от него някакъв синеок човек със състарено лице се взира в него от прозореца, стене със затворени устни и ръцете му безпомощно удрят върху дъската, поставена напреки на инвалидния стол.
„Не викай!“
„Викай!“
„… викай и всичко ще свърши…“
„Няма да свърши, докато не пукна. Този младок няма да се справи с богинята.“
„Божичко, Пол, нима вече си мъртъв? Викай, страхливецо! ВИКАЙ КОЛКОТО ТИ ГЛАС ДЪРЖИ!“
От устните му се изтръгна дрезгав звук. Пол пое дълбоко въздух и затвори очи. Нямаше представа дали ще успее да извика.
— Африка! — изкрещя той. Треперещите му ръце политнаха като подплашени птици и обгърнаха главата му, сякаш за да задържат мозъка му, който щеше да експлоадира.
— Африка! Африка! Помогнете ми! Помогнете ми! Африка!
13
Пол рязко отвори очи. Полицаят погледна към къщата. Очите му бяха скрити от тъмните очила, но по наклона на главата му личеше, че е изненадан. Пристъпи крачка напред, сетне спря.
Писателят погледна към дъската пред себе си. Вляво от машината стоеше тежък керамичен пепелник, който едно време навярно щеше да бъде препълнен от смачкани угарки. Сега в него стояха кламери я гуми, които не заплашваха здравето на Пол. Той сграбчи пепелника и го запрати към прозореца. Навън се посипаха счупени стъкла — Пол си помисли, че звукът им е най-приятната мелодия, която е чувал, и извика:
— Тук съм! Помогнете ми! Внимавайте — жената е луда!
Младежът се втренчи в него със зяпнала уста. Бръкна във вътрешния си джоб и извади снимка. Погледна я, доближи се до ръба на алеята и изрече последните думи в живота си (след това от гърлото му щяха да се изтръгват само нечленоразделни звуци):