— Хи-и! — ухилва се Йона. — Ве-есели господа!
— Тю, дяволи те взели!… — възмущава се гърбавият. — Ще подкараш ли, дърта чумо, или няма да подкараш? Така ли се кара? Фрасни го с камшика! Дий, дяволе! Дий! Хубаво го шибни!
Йона усеща зад гърба си неспокойното тяло и треперливия глас на гърбушкото. Чува ругатните, които му отправят, вижда хора и полека-лека чувството на самота започва да изчезва. Гърбавият ругае, докато се задавя от цветиста, дебела псувня и избухва в кашлица. Високите заговорват за някоя си Надежда Петровна. Йона поглежда към тях. Дочакал кратка пауза, той пак поглежда назад и мънка:
— А на мене тази седмица… такова… синът ми умря!
— Всички ще умрем… — въздъхва гърбавият, като бърше усните си след кашлицата. — Хайде, по-живо, по-живо! Господа, аз решително не мога повече да пътувам така! Кога ще ни закара той?
— Че посъживи го лекичко… по врата!
— Чуваш ли, дърта чумо? Ще ти нажуля врата!… Церемони ли се човек с такива като тебе, по-добре пеша да си ходи!… Чуваш ли, Змей Горянино? Или не те е грижа какво ти говорим?
И Йона по-скоро чува, отколкото усеща плесника по тила.
— Хи-и… — смее се той. — Весели господа… Господ здраве да им дава!
— Файтонджията, женен ли си? — пита високият.
— Аз ли? Хи-и… ве-есели господа! Сегинка една ми е жена — влажната земя… Хи-хо-хо… Гробът санким!… Глей на, синът ми умря, а аз съм жив… Чудно нещо, смъртта сбърка вратата… Вместо да влезе при мене, отиде при сина…
И Йона се обръща, за да разкаже как е умрял синът му, но гърбавият леко въздъхва и казва, че, слава богу най-после са пристигнали. Получил двадесет копейки Йона дълго гледа подир гуляйджиите, които изчезват в един тъмен вход. Той пак е сам и за него пак настава тишина… Стихналата за кратко мъка отново оживява и раздира гърдите му с още по-голяма сила. Очите му тревожно и мъченически шарят из тълпите, които сноват от двете страни на улицата: няма ли да се намери между тези хиляди хора поне един, който да го изслуша? Но тълпите бързат, без да забелязват нито него, нито мъката му… Мъка огромна, безгранична. Да биха се пръснали гърдите му и да би изтекла от тях мъката, цял свят комай би заляла, и при все това не се вижда. Тя е успяла да се побере в такава мъничка черупка, че и със свещ не можеш я съгледа…
Йона вижда един портиер с чувалче и решава да заприказва с него.
— Драги, колко ли ще е часът сега? — пита той.
— Минава девет… Ама защо си спрял тук? Заминавай!
Йона се отдалечава на няколко крачки, превива гръб и се отдава на мъката си… Вече смята, че е безсмислено да се обръща към хората. Но не минават и пет минути, той се изправя, тръсва глава, усетил сякаш остра болка, и дръпва поводите… Повече не може да търпи.
„Към хана — мисли си той. — Към хана!“
И кончето, сякаш доловило мисълта му, се впуска в тръс. Подир час, час и половина Йона седи вече до голямата, нечиста печка. На печката, на пода, по пейките хъркат хора. Въздухът е застоял и душен… Йона гледа спящите, почесва се и съжалява, че се е върнал толкова рано…
„Дори за овес не изкарах — мисли си той. — Ей я отде ми е мъката. Човек, който си отбира от занаята… който и сам е сит, и конят му е нахранен, всякогаж е спокоен…“
В единия ъгъл се надигна млад колар, сънливо сумти и посяга към ведрото с вода.
— Припи ли ти се? — пита Йона.
— Трябва да ми се е припило!
— Тъй… Наздраве… А на мене, братко, синът ми умря. Научи ли? Тази седмица в болницата… Беда!
Йона гледа какво впечатление са направили думите му, но не вижда нищо. Момъкът се е завил презглава и вече спи. Старецът въздъхва и се чеше… Както на момъка му се искаше да пие, така на него му се ще да говори. Скоро ще стане седмица, откак синът му умря, а той още с никого не е говорил като хората… Трябва да поприказва хубавичко, подробно … Да разкаже как се разболя синът му, как се мъчеше, какво казваше преди смъртта си, как умря. Трябва да опише погребението и как ходи в болницата за дрехите на покойния. На село остана дъщеря му Анися. И за нея трябва да поприказва… Пък и за какво ли не още може да поприказва сега. Слушателят трябва да охка, да въздиша, да плаче и нарежда… А с жени да говориш, е още по-добре. Жените може и да са глупачки, ама от две думи реват.
„Да ида да нагледам коня — мисли си Йона, — Всякога можеш да спиш… Все ще се наспиш…“
Той се облича и отива в обора, където е оставил коня си. Мисли за овеса, за сеното, за времето… За сина си, когато е сам, не може да мисли. .. Да поприказва за него с някого, може, но самичък да мисли и да си представя образа му, е нетърпимо тягостно…
— Ядеш ли? — пита Йона коня си, като вижда лъскавите му очи. — Яж си, яж си… Като не можахме да изкараме за овес, ще ядем сено… Да… Остарях аз вече файтон да карам… Синът ми трябваше да кара, а не аз… Той беше истински файтонджия… Само да бе жив…