— Според мен всичко това е ужасно! — възкликна Маргарет. — Просто ужасно.
Дистл я погледна в очите с печален и разстроен вид, повдигна рамене и като се извърна бавно, впи замислено взор в планината.
— Жалко — продума той. — Вие ми изглеждахте толкова разсъдлива и разумна. Мислех си — ето може би една американка, която ще намери за нас добра дума, когато си отиде вкъщи, една американка, която поне отчасти ще ни разбере… Виждам обаче, че съм очаквал прекалено много. — Той стана и се обърна към нея, усмихвайки се дружелюбно с умолителен израз на слабото си приятно лице. — Позволете ми в такъв случай да ви дам един съвет: върнете се у дома, в Америка. Боя се, че в Европа ще се чувствате много нещастна. — След тия думи Християн опита с крак снега и добави със сух и делови тон: — Днес ще бъде доста заледено. Ако вие с вашия приятел решите да се пързаляте, аз бих могъл да се спусна с вас по западния маршрут. За днес това е най-добрият преход, но не ви съветвам да го направите сами.
— Благодаря ви. — Маргарет също стана. — Но мисля, че няма да останем тук.
— Приятелят ви навярно ще пристигне със сутрешния влак?
— Да.
Дистл кимна глава.
— Ще му се наложи да остане поне до три часа следобед. По-ранни влакове няма. — Той я погледна изпод гъстите си, леко изрусели в краищата вежди. — И така, вие не желаете повече да останете тук?
— Не — отвърна Маргарет.
— Заради снощната случка, нали?
— Да.
— Разбирам. Почакайте. — Дистл извади от джоба си листче хартия и молив и написа нещо. — Ето ви един адрес, където бихте могли да отидете. Само на двадесет мили оттук. Влакът, който тръгва в три часа, спира там за малко. Хотелчето е чудесно, наоколо има хубави склонове за ски, а хората са много мили — хора, които не се занимават с политика, не приличат на Фредерик и не са ужасни като нас — усмихна се той. — Ще ви посрещнат отлично и вас, и вашия приятел.
Маргарет взе хартийката, мушна я в джоба си и му благодари. „Въпреки всичко тоя човек е много почтен и мил“ — неволно си помисли тя и каза гласно:
— Предполагам, че ще отидем.
— Чудесно. Надявам се, че ще прекарате добре. А после… — Дистл се усмихна и й подаде ръка. — После се върнете у дома си в Америка.
Маргарет стисна ръката му и се отправи надолу към селото. В подножието на склона тя се обърна назад. Дистл вече бе започнал заниманията си с една младежка група и сега, приклекнал, повдигаше със смях едно паднало в снега седемгодишно момиченце с червена вълнена шапчица.
Джоузеф скочи от влака жизнерадостен и грейнал от усмивка. Той целуна Маргарет и й поднесе кутия със сладкиши, която едва бе опазил по пътя от Виена, както и една светлосиня скиорска шапка, която се беше изкушил да й купи. После целуна отново девойката и занарежда:
— Честита Нова година, мила!… Боже, какви лунички!… Обичам те, ужасно те обичам… Ти си най-хубавото американско момиче в света!… Кога ще закусваме! Просто умирам от глад.
Без да изпуска Маргарет от обятията си, той жадно вдъхна свежия въздух, огледа планините и с гордостта на собственик възкликна:
— Погледни! Не, не, погледни и само посмей да ми кажеш, че в Америка има подобни неща.
Маргарет заплака, безпомощно и тихо. Станал изведнъж сериозен, Джоузеф се опита да пресуши сълзите й с целувки.
— Какво има? Какво се е случило, мила? — попита той изненадано с топлия си глас.
Докато седяха така, тясно притиснати един към друг, скрити от погледа на хората в ъгъла на малката гара, Маргарет му разправи за нацистките песни и нацистките тостове на вечеринката, като премълча само случката с Фредерик, и му заяви, че нито един ден повече няма да остане на това място. Джоузеф я целуна разсеяно по челото и я погали по бузата. От оживеното му и весело настроение, с което бе слязъл от влака, сега нямаше нито следа. Изящното му лице помръкна и очите му сякаш потънаха още по-дълбоко в орбитите си.