— Така — промърмори той, поклащайки глава. — Значи, и тука! Вкъщи, на улицата, в града, в провинцията… Маргарет, мила — добави той нежно, — мисля, че е по-добре да напуснеш Европа. Върни се у дома си. Върни се в Америка.
— Не — без да помисли, възрази Маргарет. — Аз искам да остана тук. Искам да се оженим и да остана тук.
Джоузеф поклати глава. По меката му къса, леко прошарена коса блестяха капчици вода от разтопените снежинки.
— Трябва някой ден да видя Америка — рече меко той. — Трябва да видя страната, в която се раждат момичета като тебе.
— Аз пък ти казах, че искам да се оженим — повтори Маргарет, хващайки го здраво за ръката.
— Ще поговорим по този въпрос друг път, мила — отвърна нежно Джоузеф. — Да, някой друг път.
Този „друг път“ обаче никога не настъпи.
Върнаха се в хотела на Лангерманови и като се настаниха до прозореца, зад който се простираха величествените блеснали на слънцето Алпи, се заеха с нараснал апетит да унищожат обилната закуска: бекон с яйца и картофи, палачинки и кафе по виенски с гъст, бит каймак. Прислужваше им Фредерик — внимателен и учтив. Той любезно поднесе стол на Маргарет, когато тя сядаше до масата, и бързо напълни чашата на Джоузеф, когато остана празна.
След закуската Маргарет прибра вещите си и заяви на фрау Лангерман, че се налага да замине със своя приятел.
— Ах, колко жалко! — изкудкудяка германката и побърза да представи сметката си.
В тая сметка между другите пера имаше и едно за девет шилинга.
— Какво е това? — попита Маргарет, застанала пред лакираното дъбово бюро в хола, като посочи грижливо изписаната цифра. Фрау Лангерман, чистичка и спретната в колосаната си рокля, подскочи от стола и приближи късогледите си очи към хартията.
— Ах, това ли! — Тя вдигна глава и погледна безизразно Маргарет. — Това е за скъсаните чаршафи, Liebchen7.
Маргарет плати. Фредерик й помогна да пренесат куфарите и тя му даде бакшиш. Той я настани във файтона, поклони се и каза:
— Надявам се, че сте останали доволна от престоя си у нас.
Оставили багажа си на гарата, Маргарет и Джоузеф се заеха да разгледат магазините в очакване на влака.
Когато локомотивът потегли, Маргарет си помисли, че е зърнала Дистл — строен и мургав, застанал в края на перона, с очи към тях. Тя му помаха с ръка, но той не й отговори. Това й се стори твърде типично за него — да дойде да я види как заминава с Джоузеф и същевременно да не я поздрави.
Препоръчаният от Дистл хотел се оказа малка уютна странноприемница, а нейните обитатели — особено приятни хора. През две от трите нощи, които двамата прекараха тук, валя сняг и всяка сутрин пътеките бяха затрупани. Маргарет никога не беше виждала своя приятел така очарователно весел. Сгушена топло в прегръдките му, тя спеше спокойно под пухените завивки на огромното легло, което изглеждаше направено нарочно за меден месец в планината. Те не говореха нито по сериозни въпроси, нито за женитбата си. На ясното небе над върховете по цял ден грееше слънце, а въздухът беше опияняващ като старо вино. Вечер пред гостите около камината Джоузеф пееше с топлия си мек глас романси от Шуберт. В помещенията постоянно миришеше на канела. Скоро лицата им се покриха с тъмнокафяв загар, а луничките по носа на Маргарет станаха още по-многобройни. На четвъртия ден по пътя към гарата тя едва не се разплака — беше настъпил часът, когато трябваше да се върнат във Виена.
Празникът бе свършил.
Глава втора
В Ню Йорк също празнуваха с надежди настъпването на 1938 година. По мокрите улици се носеше бавно непрекъснат поток от коли, които прилепили броня до броня, надуваха оглушително клаксони, сякаш бяха някакви непознати досега животни от метал и стъкло, затворени в тъмна железобетонна клетка. В центъра на града стотици хиляди хора се движеха на сиви талази лениво и безцелно нагоре-надолу; осветени от ослепителния блясък на рекламите, те напомняха арестанти в момент на бягство, които стражата внезапно е осветила с прожекторите. Светлинните съобщения, които пробягваха трескаво по сградата на „Ню Йорк таймс“, уведомяваха празнуващите долу, че ураган над Средния Запад е отнел седем човешки живота и че Мадрид в навечерието на Новата година (за успокоение на читателите на „Таймс“; тя настъпваше в испанската столица няколко часа по-рано, отколкото в Ню Йорк) е бил подложен дванадесет пъти поред на артилерийски обстрел.