Полицаите — за които новата година не вещаеше нищо освен още по-голям брой грабежи, изнасилвания и катастрофи със смъртни случаи, нищо освен горещини и студ — стояха по ъглите с престорено празничен вид, но следяха човешкото стадо, което сновеше по площада, със студена насмешливост в уморените си очи.
Понесени като неудържима лавина по засипания със смачкани и кални хартийки паваж, хората се замерваха с конфети, събрали милионите микроби на града, надуваха всевъзможни свирки, за да покажат пред целия свят колко са щастливи и безстрашни, и се приветстваха пресипнало едни други с фалшиво добродушие, което щеше да се изпари още преди да настъпи Новата година. За да могат да празнуват сега така, тук в Ню Йорк, тия хора бяха напуснали някога, преди години, мъглява Англия, обвитите в зеленикава омара равнини на Шотландия, пясъчните хълмове на Сирия и Ирак, вечно заплашените от погроми гета на Полша и Русия, лозята на Италия и гъмжащите от треска плитчини на Норвегия — от далечни острови, континенти и стотици градове, пръснати по целия свят. По-късно те бяха започнали да прииждат тук от Бруклин, Бронкс, Сент Луис, Тексаркана и от никому неизвестни градове като Бимиджи, Джефри и Спирит и всички те изглеждаха, сякаш бяха постоянно недоспали и невидели достатъчно слънце, всички изглеждаха сякаш облечени с дрехи, смъкнати от гърба на другиго; всички имаха вид на хора, попаднали в тая студена каменна клетка на чужд, а не на свой празник; всички приличаха на хора, които с цялото си същество разбират, че зимата ще трае вечно, че въпреки всички тия свирки, смехове и това тържествено шествие, което напомняше религиозна процесия, новата 1938 година ще им донесе много повече грижи от предшественицата си.
Добра работа вършеха джебчии, проститутки, комарджии, сводници, измамници, шофьори, бармани и съдържатели на хотели, както и собственици на театри, търговци на шампанско, просяци и портиери на нощни клубове, които използваха умело тържеството. Тук-таме се чуваше звън на стъкло: от хотелските стаи (днес те се даваха под наем за пет долара на ден вместо за два, тъй като в тях обхванатите от преходно веселие хора изпращаха старата година) към тесните дворчета, които доставяха светлина, въздух и изглед към външния свят, летяха празни бутилки от уиски. На 50-а улица бяха прерязали гърлото на млада жена и воят на болнична линейка властно се вля за секунда в какофонията на общото веселие. На по-тихите улици от открехнатите, осветени от яркожълта светлина прозорци, долитаха превзети пискливи женски гласове; това беше обичайният за съботните и празничните вечери отвратителен глас на преситения от развлечения град — глас, който можеше да се чуе само в тъмните и студени предутринни часове.
По-късно всички тия залитащи от безсъние хора, с хлътнали очи, уморени лица и целите вмирисани на чесън, лук, пот, вакса за обуща, евтини парфюми и цветя, щяха да се натъпчат в купетата на метрото, където въздухът през януари е винаги влажен и трептящ от грохота на влаковете, за да се отправят към своите бърлоги. До настъпването на тоя час обаче те щяха да бродят до изнемога по ярко осветените улици под оглушителната какофония на корни, свирки и кречетала, празнувайки упорито, защото — добре или зле — бяха успели да преживеят още една година и имаха възможност да посрещнат следващата.
Докато си пробиваше път през тълпата, Майкъл Уитикър неочаквано откри, че без сам да съзнава, отговаря на всяко блъскане с фалшива машинална усмивка. Той беше закъснял, а да се намери такси изглеждаше просто невъзможно. В театъра, където го бяха задържали до късно, беше обърнал набързо няколко чашки в една от гримьорните и сега го болеше стомах, а главата му се маеше.
Тая вечер театърът приличаше на истинска лудница. Публиката не проявяваше интерес към пиесата и ужасно шумеше, а ролята на бабата трябваше да се изпълни от дубльорката, защото Патриция Фери се беше напила така, че нямаше сили да излезе на сцената. Опитвайки се да поддържа някакъв ред, Майкъл се бе измъчил като грешен дявол. Той бе режисьор на пиесата „Закъсняла пролет“, в която участваха тридесет и седем души, в това число и три вечно простудени деца; през време на спектакъла се налагаше да сменят на пет пъти всички декори, а за всяка смяна се полагаха само двадесет секунди. След подобни хаотични вечери той имаше само едно желание: да се прибере вкъщи и да се наспи. Днес обаче му предстоеше още едно задължение — да отиде на тая проклета вечеря на 67-а улица, където щеше да бъде и Лора. Впрочем никой нямаше право да спи в навечерието на Нова година!