— С кого? — Лора го гледаше с онова подозрително и студено изражение, което възприемаше винаги, когато го разпитваше, и което загрозяваше нежното и откровено лице.
— С няколко приятели — отвърна той.
— И с никой друг? — Лора говореше с игривия и лек тон, който жените от нейната среда употребяваха, когато се шегуват със съпрузите си в обществото.
— Не — отвърна Майкъл. — Забравих да ти кажа, че с нас бяха шест млади полинезийки, които танцуваха полуголи, но те останаха в „Сторк“.
— Духовит е, нали? — обърна се Лора към плешивия. — Ужасно духовит, нали?
— Започна да ми мирише на семейна сцена — усмихна се малкия човек. — А когато се стигне до семейна сцена, аз винаги изчезвам. Довиждане, мила. — Той помаха с ръка на Уитикърови и потъна сред тълпата.
— Имам една чудесна идея — обади се Лора. — Нека тая вечер не се държим отвратително със съпругите си.
Майкъл допи уискито си и остави чашата.
— Кой е тоя с мустаците? — попита той.
— Хари?
— Тоя, когото целуваше.
— Да, това е Хари. Познавам го от години. Постоянен гост на всички забави. — Лора с леко движение оправи косата си. — И тук. И на Западното крайбрежие. Не знам с какво се занимава. Може би е филмов посредник. Преди малко ми каза, че в последния филм съм била просто очарователна.
— Така ли каза — очарователна?
— Аха.
— Аха? Тъй ли се изразяват сега в Холивуд?
— Може би. — Лора му се усмихна, но без да престава да оглежда стаята. Впрочем тя винаги се държеше така, когато биваха в общество. — Как ме намираш в новия филм?
— Очарователна — отвърна Майкъл. — Хайде да пийнем нещо.
Лора стана, улови го за ръката и потърка нежно лицето си о рамото му.
— Радваш ли се, че се върнах? — попита тя.
— Очарован съм! — усмихна се той.
Двамата се засмяха и ръка за ръка се отправиха към бюфета, провирайки се сред навалицата в средата на стаята.
Бюфетът се намираше в съседната стая под една футуристична картина, която изобразяваше нещо подобно на жена с три тъмнопурпурни гърди, възседнала паралелограм.
Тук те завариха прошарения и подпухнал Уолъс Арни с чаена чаша в ръка. От едната му страна стоеше някакъв нисък здравеняк в син вълнен костюм с вид на човек, който е прекарал поне десет зими поред на открито. Тук се въртяха и две момичета, с хубави, но безизразни лица и с тесни като манекени бедра. И двете пиеха уиски.
— Направи ли ти предложение? — чу Майкъл гласа на едно от момичета.
— Не — отвърна другото, тръскайки светлите си блестящи коси.
— Защо?
— Защото сега е станал йога.
Момичетата се загледаха замислено в чашите си, допиха съдържанието им и се отдалечиха величествени и грациозни като две пантери в джунглите.
— Чу ли ги? — обърна се Майкъл към жена си.
— Да — засмя се Лора.
Майкъл помоли бюфетчика за две чаши уиски и се усмихна на Арни, автора на „Закъсняла пролет“. Но Арни продължи да гледа мълчаливо пред себе си, като от време на време поднасяше с елегантно движение на треперещата си ръка чашата към устните си.
— Нокаут — рече човекът в синия вълнен костюм. — Загуби съзнание, но остана прав, на краката си. Съдията трябваше да прекрати двубоя, защото иначе щяха просто да го пребият.
Арни се усмихна, огледа се предпазливо и тикна към бюфетчика чашата с чинийката.
— Моля — рече той, — още малко чай.
Бюфетчикът напълни чашата с уиски и Арни, преди да я вземе, се огледа отново.
— Здравей, Уитикър — рече той. — Здравейте, мисис Уитикър. Няма да ме издадете на Филис, нали?
— Не, не, Уолъс — успокои го Майкъл. — Няма да те издадем.
— Слава богу — рече пресипнало Арни. — Филис има някакво разстройство. От цял час вече е в тоалетната. Не ми позволява да пия дори бира. — Той беше вече пиян и в дрезгавия му глас звучаха нотки на самосъжаление. — Можете ли да си представите? Дори бира! Ето защо си нося чаена чаша. От две крачки никой не може да разбере, че пия алкохол. Най-после — Арни предизвикателно отпи от чашата си — аз съм възрастен човек! Филис иска да напиша нова пиеса — скръбно добави той — и смята, че има право да ми забрани да пия, защото е жена на човека, който финансира постановките на моите пиеси! Унизително! Не бива да се унижава така човек на моите години. — Той се обърна към мъжа в синия вълнен костюм. — Мистър Париш например пие като смок, но никой не си позволява да го унижава. Всички до един повтарят: Гледайте как трогателно Филис се грижи за тоя пияница Уолъс Арни! Но мене това никак не ме трогва. Ние с мистър Париш знаем добре защо толкова се грижи за мен. Нали, мистър Париш?