— Здравей, Филис — промърмори той.
— Напусни веднага бюфета — отсече Филис.
— Ами че аз пия само чай — продума Арни, но послушно се обърна и повлече крака навън — дебел стареещ човек с полепнала от пот прошарена коса по едрата му глава.
— Мистър Арни не пие — заяви Филис на бюфетчика.
— Разбирам, мадам.
— Боже мой — обърна се тя към Майкъл. — Способна съм просто да го убия. Понякога ме довежда до лудост. А иначе е толкова мил човек!
— Да, да, очарователен човек — съгласи се Майкъл.
— Зле ли се държа? — попита загрижено Филис.
— Напротив, прекрасно — увери я Майкъл.
— Боя се, че вече никой няма да го кани, всъщност и сега всички го избягват… — рече Филис.
— Не бих могъл да си представя защо — каза Майкъл.
— Дори и да сте прав, всичко това ужасно го измъчва — добави тъжно Филис. — Седи в стаята си мрачен и разправя на всеки, който е готов да го слуша, че бил изчерпан човек. Доведох го тук с надежда, че ще бъде полезно за него да поприказва с хората и че ще мога да го наглеждам… — Филис повдигна рамене, изпращайки с поглед неугледната фигура на отдалечаващия се Арни. — На някои хора би трябвало да отрежат ръцете още щом посегнат към първата чаша. — Със старомоден и изискан жест тя прибра полата си и тръгна след писателя, шумолейки с тафтата.
— Мисля, че бих могъл да пийна нещо — рече Майкъл.
— И аз — каза Лора.
— Тогава за компания и аз — обади се мистър Париш.
Тримата стояха мълчаливо до бара, наблюдавайки как бюфетчикът пълни чашите им.
— Злоупотребата с алкохол — заяви Париш с тържествения тон на проповедник, посягайки към чашата си — е едно от нещата, които издигат човека над животните.
Всички се засмяха и преди да пият, Майкъл вдигна чашата си в чест на Париш.
— За Мадрид! — рече Париш с равен и спокоен тон.
— За Мадрид! — полугласно се присъедини Лора.
Обхванат от предишното си раздразнение, Майкъл се поколеба, но накрая също каза:
— За Мадрид!
Всички пиха.
— Кога се върнахте в Щатите? — попита Майкъл с чувството, че върши нещо нередно.
— Преди четири дни — отвърна Париш и приближи отново чашата до устните си. — Тук в Америка имате много хубави напитки — добави той с усмивка. Тоя човек пиеше непрестанно, пълнейки чашата си на всеки пет минути, но очевидно не се напиваше, а само лицето му ставаше по-червено.
— А кога напуснахте Испания? — запита отново Майкъл.
— Преди две седмици.
„Преди две седмици той все още е бродил по замръзналите пътища край пресните гробове — помисли си Майкъл, — с карабина и в полувоенна униформа, а над него са летели самолети! И ето го сега стои тука в син костюм като шофьор на камион на собствената си сватба и разклаща парченцата лед в чашата си, докато хората край него бърборят за какво ли не — за последните си филми и критиките около тях, за причините, поради които бебетата спят, закрили очи със свити ръчички, — а в ъгъла някакъв китарист пее глупави южняшки балади. И всичко това става в един разкошен, застлан с дебели килими и претъпкан с гости апартамент на единадесетия етаж на сграда, която никой с нищо не застрашава. От високите прозорци се открива изглед към парка, а над бюфета виси някаква жена с три пурпурни гърди. Няма да мине много време и Париш ще се отправи към пристанището — то може да се види от тия прозорци, — ще се качи на парахода и ще се върне в Испания. Но по неговото лице трудно може да се познае какво е преживял, а от добродушното му непохватно държане не може да се съди дали знае какво го очаква.
Хората — продължаваше да си мисли Майкъл — необикновено леко се приспособяват към условията. Ето, Париш е значително по-възрастен от мене, сигурно е водил много по-тежък живот и все пак е отишъл в Испания и е участвал в дълги походи по напоената с кръв земя. Там той е убивал и е рискувал да бъде убит, а сега се връща, за да продължи същия живот…“
Майкъл тръсна глава, обхванат за момент от презрение към себе си — той бе открил, че се дразни от присъствието на тоя човек със загоряло лице и загрубели ръце, който стоеше тук, на този прием, като учтив жандарм, поставен да бди за съвестта на Майкъл.
— … Ние имаме нужда от пари — казваше Париш, обръщайки се към Лора. — Пари и политическа поддръжка. Желаещи да се бият ще намерим много. Но английското правителство е блокирало всичкото злато на републиканците в Лондон, а Вашингтон фактически помага на Франко. Ние сме принудени да пращаме момчетата нелегално, а това изисква средства — за подкупи, за път и така нататък. Веднъж в окопите пред университетското градче, когато беше така студено, че кълна се, на кита биха окапали цицките, около мен се събраха неколцина другари. „Виж какво, другарю Париш — рече един от тях, — ти само хабиш патрони, досега все още не сме видели да убиеш поне един фашист. Но ти си красноречив нехранимайко и ние решихме да те пратим обратно в Щатите. Разкажи там някоя и друга покъртителна, сочна история за героите от безсмъртната Интернационална бригада, която се сражава в първите редици срещу фашистите. Върви и се върни с пълни джобове.“ И ето аз пристигнах. Говоря на събрания и давам пълна воля на въображението си. Говоря и преди да се опомня, публиката пламва от ентусиазъм и става необикновено щедра. Накрая гледам — джобовете ми пълни, а около мен куп възторжени девойки, и започвам да си мисля, че най-после съм намерил истинското си призвание в борбата за свобода. — Париш се усмихна и разкривайки равните си ослепително бели изкуствени зъби, бутна към бюфетчика празната си чаша. — И вие ли искате да чуете някои страшни истории за кървавата борба за свобода в измъчена Испания?