— Не — отвърна Майкъл, — особено след тоя увод.
— Тия хора тук не се интересуват от истината — рече Париш, станал изведнъж сериозен и замислен. Той се обърна рязко и огледа стаята. В неговите студени, сурови и изпитателни очи за първи път проблесна нещо, което позволи на Майкъл да разбере колко много бе изстрадал тоя човек. — Бежанците… — отново заговори Париш. — Юношите, дошли в Испания от пет хиляди мили, за да открият с изненада, че умират с куршум в корема… Продажните френски граничари, които вземат подкуп, за да позволят на боси хора с разкървавени ходила да прехвърлят Пиренеите посред зима… И навсякъде мошеници, крадци, измамници… В пристанищата, в учрежденията. Дори в самата дружина, в ротата, до самия тебе на бойната линия… Мамините синчета, които, виждайки как другарите им загиват, внезапно заявяват. „Трябва да сме сбъркали нещо. Това тук съвсем не е така, както си го представяхме в Дартмут!“
Към бюфета се приближи дребна пълничка блондинка на около четиридесет години с младежка розова рокля и улови Лора за ръка.
— Лора, мила — рече тя, — къде ли не те търсих! Твой ред е сега.
— Така ли? — възкликна Лора, обръщайки се към нея. — Прости ми, че те накарах да ме чакаш, но мистър Париш разказва толкова интересно!
При думата „интересно“ Майкъл се намръщи леко, а Париш само се усмихна на двете жени с някаква затаена похотливост.
— Ще се върна след няколко минути — обеща Лора на Майкъл. — Синтия гледа на жените и сега ще гледа на мен.
— Попитайте — рече Париш — дали няма да срещнете в живота си един четиридесетгодишен ирландец с фалшиви зъби.
— Непременно ще попитам — засмя се Лора и се отдалечи под ръка с гледачката.
Майкъл видя как Лора разкърши рамене и с леко предизвикателна походка излезе от стаята; едновременно с това той забеляза, че други двама мъже също гледат след нея — високият симпатичен Доналд Уейд и някой си Талбот; и двамата принадлежаха към числото на хората, които Лора наричаше „мои бивши поклонници“. Изглежда, тях ги канеха на всички забави, на които присъстваха и Уитикърови. „Бивши поклонници“ беше фраза, която понякога предизвикваше у Майкъл чувство на недоумение и безпокойство. Той не се съмняваше, че на времето Лора бе имала роман с всеки от тях, но сега тя искаше да го убеди, че всичко това принадлежи на миналото. Това неуяснено положение изведнъж го ядоса, но той схващаше, че поне за момента с нищо не би могъл да го промени.
— Не зная защо, но американските момичета винаги ме карат да мисля за леглото! — неочаквано рече Париш. Той поклати одобрително едрата си глава и Майкъл неволно се разсмя.
— Да пийнем нещо — предложи той.
— С удоволствие, другарю — рече Париш.
Те бутнаха чашите си към бюфетчика.
— Кога се връщате? — попита Майкъл.
Париш се огледа наоколо и откритото му честно лице доби лукаво изражение.
— Трудно е да се каже, драги — с шепот отвърна той, — а дори и не бива да се говори за това. Нали знаете — Държавният департамент… Навсякъде фашистки шпиони… Всъщност аз формално съм загубил американското си поданство, след като съм се сражавал под знамето на чужда държава. Между нас да си остане, смятам да замина до месец, месец и половина.