— Сам ли ще заминете?
— Не вярвам, драги. С мен сигурно ще дойде една групичка от няколко добри момчета. — Париш дружелюбно се усмихна. — Дверите на Интернационалната бригада са широко отворени за всички кандидати. — Той погледна изпитателно Майкъл, който почувства, че ирландецът се старае да го прецени, задавайки си навярно въпроса: какво търси тоя човек в моден костюм тук, в тая луксозна квартира, защо, вместо да стърчи до бюфета тая вечер, не лежи зад картечницата?
— И мен ли искате да включите в групата си? — попита Майкъл.
— Не, другарю. — Париш обърса потта от лицето си.
— А пари ще вземете ли от мене? — запита остро Майкъл.
— Пари съм готов да взема — усмихна се широко Париш — дори от свещената ръка на самия папа Пий.
Майкъл извади портфейла си, в който бяха останали още седемдесет и пет долара (днес му бяха изплатили премиалните) и мушна всичките пари в ръката на Париш.
— Оставете си поне за такси, драги — рече ирландецът, пускайки небрежно парите в страничния си джоб, и потупа събеседника си по рамото. — Ще убием от ваше име няколко фашистки отрепки.
— Благодаря — отвърна Майкъл, като прибираше портфейла си. Той не изпитваше желание да говори повече с Париш. — Тука ли оставате?
— Да.
— Е, ще се видим пак — рече Майкъл. — Ще ми се да пообиколя малко.
— Добре, драги — кимна хладно Париш. — Благодаря за парите.
— Да не говорим за това, другарю — каза Майкъл.
— Добре, другарю. — Париш отново се обърна към чашата си. Неговите широки здрави плещи се открояваха като някаква синя шамандура сред пяната от разголени рамене и копринени ревери наоколо.
Майкъл се отправи бавно към група застанали в ъгъла на стаята гости. Но преди да стигне до тях, забеляза Луиза, която му се усмихна въпросително. Луиза беше, както би казала Лора, негова „бивша приятелка“, но всъщност, те и сега поддържаха отношенията си. Луиза се бе омъжила, но бе станало така, че от време на време те пак подновяваха връзката си. Майкъл чувстваше, че рано или късно ще трябва да отговаря пред съвестта си за това. Но дребната, мургава и с интелигентно лице Луиза беше една от най-хубавите млади жени в Ню Йорк, а при това имаше темпераментна натура и не беше взискателна. В известно отношение тя му беше по-близка дори от жена му. Случваше се, когато лежаха един до друг някой зимен следобед в чужда квартира, Луиза да въздъхне и загледана в тавана, да промърмори: „Кажи, не е ли чудесно? Боя се само, че ще дойде време, когато ще трябва да се разделим“. Но нито тя, нито Майкъл се замисляха сериозно за това.
Сега Луиза стоеше до Доналд Уейд. За миг през ума на Майкъл мина неприятната мисъл за превратностите в живота, но тя изчезна още щом целуна ръката на Луиза и я поздрави с Новата година. После разтърси ръката на Уейд, питайки се както винаги с изненада защо мъжете считат за необходимо да се държат така сърдечно с бившите любовници на своите жени.
— Здравейте — рече Луиза. — Отдавна не съм ви виждала. Този костюм ви отива чудесно. А къде е мисис Уитикър?
— Гадаят й бъдещето — отговори Майкъл. — Лора не може да се оплаче от миналото и затова сега е решила да се потревожи малко за бъдещето си. А къде е вашият мъж?
— Не зная. — Луиза неопределено махна и му се усмихна сериозно и интимно, както се усмихваше само на него. — Някъде из стаите.
Уейд се поклони леко и се отдалечи. Луиза погледна след него и попита:
— Нямаше ли някаква връзка с Лора?
— Не бъди клюкарка — рече Майкъл.
— О, аз само така, полюбопитствах.
— Тая стая е пълна с мъже, които са имали връзки с Лора. — Майкъл огледа гостите, обхванат от внезапно раздразнение. Уейд, Талбот, а ето сега се бе появил и още един — слабият висок артист на име Морън, който бе участвал с Лора в някакъв неин филм. Имената на двамата бяха поместени заедно в едно холивудско вестниче, което се занимаваше със сплетни, и Лора бе побързала да му се обади по телефона в Ню Йорк рано една сутрин, опитвайки се да го увери, че тя и Морън чисто и просто били на някакъв официален прием, уреден от студиото, и така нататък, и така нататък…
— Тая стая — подхвърли Луиза, поглеждайки го косо — е пълна с жени, които са имали връзки с тебе. Всъщност може би „имали“ не изразява добре моята мисъл.
— Днешните приеми — рече Майкъл — стават прекалено многолюдни и мога да те уверя, че повече няма да ме срещнеш на тях. Какво ще кажеш за някое тихо местенце, където бихме могли да поседнем и да си подържим ръцете?