— Да опитаме — съгласи се Луиза и като го улови за ръка, започна да се провира сред гостите в хола към задните помещения на апартамента. Спря се пред една врата, открехна я и надникна. Стаята беше тъмна и тя направи знак на Майкъл да я последва. Двамата влязоха на пръсти, затвориха тихо вратата и се отпуснаха уморени на една малка кушетка. След ярко осветените стаи, през които току-що бяха минали, Майкъл не можеше да види нищо и сега с наслаждение затвори очи. Луиза се сгуши до него и го целуна леко по страната.
— Тука е по-хубаво, нали? — промърмори тя.
От другия край на стаята изскърца легло. Очите на Майкъл започваха да привикват в тъмнината и той видя как някаква фигура се надигна непохватно на леглото и посегна към близката масичка. После чу подрънкване на порцелан и човекът вдигна чашата към устата си.
— Унизително — произнесе разчленено непознатият между две дълги глътки и в тоя миг Майкъл позна гласа на Арни. Драматургът седеше с провесени крака, но след момент неочаквано се надигна и едва не падна върху съседното легло.
— Томи — подвикна той. — Не спиш ли, Томи?
— Не, мистър Арни — отвърна сънливият глас на десетгодишния син на Джонсънови, собствениците на апартамента.
— Честита Нова година, Томи.
— Честита Нова година, мистър Арни.
— Прощавай, че те безпокоя, Томи. Но това общество на възрастни ми омръзна и дойдох да поздравя младото поколение с Новата година.
— Благодаря много, мистър Арни.
— Томи…
— Да, мистър Арни. — Томи се беше разсънил и постепенно се оживяваше. Майкъл чувстваше, че Луиза едва сдържа смеха си. Беше му смешно и същевременно неприятно, че поради тъмнината бе попаднал в такова положение и трябваше да мълчи, за да не се издаде.
— Томи — продължи Арни, — искаш ли да ти разкажа нещо?
— О, да, аз много обичам да слушам всякакви истории — отвърна Томи.
— Чакай малко. — Арни пи отново и с шум постави чашата върху чинийката. — Чакай да помисля… Всъщност аз не зная нищо подходящо за деца.
— О, аз обичам всякакви истории — успокои то Томи. — Миналата седмица например прочетох романа „Стройният мъж“.
— Добре — великодушно заяви Арни, — ще ти разправя една история, която не е за детски уши, Томи. Историята на моя живот.
— Поваляли ли са ви някога с дръжката на четирийсет и пет милиметров пистолет? — неочаквано попита момчето.
— Не бързай, Томи — ядоса се драматургът. — Ако са ме поваляли с дръжката на четирийсет и пет милиметров пистолет, ще чуеш за това, когато му дойде времето.
— Извинявайте, мистър Арни — рече Томи все така учтиво, но с обиден тон.
— До двадесетгодишна възраст — започна Арни — аз бях един многообещаващ младеж.
Майкъл се раздвижи неспокойно; чувстваше се много неловко и се срамуваше, че е принуден да слуша тоя разговор, но Луиза стисна предупредително ръката му и той отново се притаи.
— Както се казва в романите, Томи, аз получих добро образование, учих се прилежно и познавах произведенията едва ли не на всички английски поети. Искаш ли да пийнеш, Томи?
— Не, благодаря, мистър Арни. — Томи вече не мислеше за сън и сега седеше на леглото, превърнат целият в слух.
— Ти навярно си много млад, Томи, за да помниш рецензиите за моята първа пиеса „Дългото и късото“. На колко си години, Томи?
— На десет.
— Да, съвсем млад. — Отново издрънка чаша. — Бих могъл да ти цитирам някои от тия отзиви, но не искам да те отегчавам. Обаче, без да хваля мога да те уверя, че ме сравняваха със Стриндберг и О’Нийл. Ти чувал ли си нещо за Стриндберг… Томи?
— Не сър.
— Дявол да го вземе, на какво учат днес децата в училище! — с раздразнение възкликна Арни. Той пи отново и продължи вече малко по-меко: — И така, чуй историята на моя живот, Томи. Мен ме канеха в най-добрите семейства на Ню Йорк и аз се ползвах с кредит в четири от най-луксозните тайни питейни заведения. Снимката ми се появяваше постоянно в печата и ми предлагаха да говоря в различни комитети и културни организации. Скоро престанах да дружа със своите стари приятели и от това се почувствах още по-добре. По-късно отидох в Холивуд, дето дълго време получавах по три хиляди и петстотин долара на седмица. А това беше, преди да въведат закона за подоходния данък! Тогава започнах и да пия, Томи, и се ожених за жена, която имаше къща в Антиб във Франция и пивоварна фабрика в Милуоки. В трийсет и първа година аз й измених с нейната най-добра приятелка, а това, разбира се, беше грешка, защото дамата се оказа костелива като планинска пъстърва…