Арни отново сръбна шумно от чашата си. Майкъл схващаше, че му остава само да седи в тъмнината с надежда, че драматургът няма да го забележи.
— Говорят, Томи, че съм бил загубил таланта си в Холивуд — продължи тъжно и тихо Арни, сякаш декламираше. — Но каквото и да говорят, Холивуд е най-подходящото място за това, ако на човека е съдено изобщо да загуби своя талант. Обаче аз не вярвам на тия хора, Томи, не им вярвам. Аз съм изхабен човек и днес всички ме избягват. При лекари не ходя, защото, зная, ще ми кажат, че няма да преживея повече от шест месеца. В никоя порядъчна страна не биха се решили да играят моята последна пиеса, но Холивуд не е виновен за това. Аз съм един слабохарактерен интелектуалец, Томи, а ние живеем в епоха, в която няма място за слабохарактерни интелектуалци. Послушай съвета ми, Томи — порасни глупав. Глупав, но силен.
Арни се размърда тежко на леглото и стана. След момент той залитна към прозореца и силуетът му се очерта неясно на слабата улична светлина.
— Не мисли, Томи, че се оплаквам — рече Арни войнствено и високо. — Аз съм стар пияница, на когото всички се смеят. Аз разочаровах всички, които ме познават. Но не се оплаквам. Ако трябваше да започна живота отново, Томи, пак щях да живея така. — Арни размаха ръце и бутна чашата с чинийката; те паднаха на килима и се счупиха, но той не забеляза нищо. — Само в един случай, Томи — рече той важно, — само в един случай бих постъпил другояче. — Арни замълча, размишлявайки за нещо и после добави: — Бих… Не, не, Томи, ти си още много малък за такива неща.
Арни величествено се обърна и стъпвайки по хрущящите счупени парчета се отправи към вратата. Томи продължаваше да седи неподвижно. Драматургът отвори вратата и в нахлулата от съседната стая светлина видя Майкъл и Луиза.
— Уитикър — усмихна се той кротко. — Уитикър, драги, би ли направил една услуга на стария човек? Иди в кухнята, драги, и вземи една чаша с чинийка. Някой кучи син е счупил чашата ми.
— Разбира се — отвърна Майкъл и стана, последван от Луиза. При вратата той се обърна към момчето и каза: — Хайде, Томи, време е да спиш.
— Добре, сър — отвърна Томи със сънлив, малко смутен глас.
Майкъл въздъхна, затвори вратата и отиде да потърси чаша и чинийка.
От заключителната част на приема Майкъл запази съвсем смътно впечатление. По-късно не можеше да си спомни добре дали бе определил среща на Луиза за вторник следобед и дали наистина Лора му бе казала, че според гледачката двамата щели да се разведат. Едно обаче си спомняше ясно: в стаята неочаквано се бе появил Арни. Той се усмихваше слабо, а от устата му се стичаше уиски по брадичката. Леко наклонил глава, сякаш вратът му се беше схванал, Арни с неочаквано твърда крачка прекоси стаята, без да обръща внимание на гостите, и се спря наблизо до Майкъл. Няколко секунди той стоя така, клатушкайки се леко пред високия френски прозорец. После го разтвори и направи опит да се прехвърли през него, но закачи сакото си за една лампа; спря се, за да го откачи, и се опита отново да скочи. Всичко това стана пред очите на Майкъл. Той съзнаваше, че трябва веднага да се спусне към Арни и да го хване, но неочаквано усети, че ръцете и краката му омекват като насън. Разбираше ясно, че ако не побърза, драматургът ще се прехвърли през прозореца и ще падне от единадесетия етаж, но въпреки това едва успя да раздвижи крака.
В същия момент Майкъл чу зад гърба си бързи стъпки, някакъв човек се хвърли към Арни и го сграбчи. Двете фигури се олюляха върху перваза на прозореца, над самата пропаст, откроени върху фона на облаците, по които пробягваха тъмночервените неонови светлини на Ню Йорк. Тогава някой затвори с трясък прозореца и те бяха спасени. Едва сега Майкъл разбра, че драматургът беше спасен от Париш, който бе изтичал от другия край на стаята, където се намираше бюфетът.
Със сведени очи Лора плачеше в обятията на Майкъл. Нейната безпомощност и необходимостта да я утешава в един такъв момент предизвикаха неволно раздразнение у него. От друга страна обаче той се радваше, че му се отдава възможност да бъде недоволен от нея — това, поне за момента, го отвличаше от мисълта, че бе останал бездеен.
Скоро след това гостите започнаха да се разотиват. Всички проявяваха престорена веселост, давайки си вид, че според тях Арни чисто и просто бе пожелал да се пошегува със своите приятели. Самият Арни спеше на пода. Той отказваше да го настанят на легло, а когато се опитваха да го сложат на кушетката, всеки път се свличаше долу. Париш, усмихнат и щастлив, се върна при бара и попита бюфетчика в кой профсъюз членува. Майкъл искаше да се приберат вкъщи, но Лора заяви, че е гладна. Без сами да разберат как, двамата попаднаха в някаква шумна компания, в нечия кола и седнаха върху нечии колене. Майкъл въздъхна с облекчение, когато колата ги изсипа пред един блестящо осветен ресторант на Мадисън Авеню.