Всички се настаниха в боядисаната яркооранжево зала, стените й неизвестно защо бяха украсени с картини, изобразяващи индианци, неопитни келнери, събрани набързо за празника, се суетяха непрестанно сред шумните и весели гости. Майкъл беше пиян и чувстваше, че очите му просто се слепят. Той мълчеше упорито, защото разбираше, че езикът му се заплита всеки път, когато се опитва да каже нещо, и само се оглеждаше наоколо с присвити устни, мислейки си, че с това изразява своето велико презрение към хората около себе си. Внезапно забеляза, че на същата маса седят със съпруга си, Катрин с тримата студенти от Харвард и Уейд, който държеше ръката на Лора. Той започна да изтрезнява и усети, че го заболя главата. Повика келнера и си поръча кълцан шницел и бутилка бира.
„Колко е позорно всичко това! — помисли си той угнетен. — Бивши приятелки, бивши любовници, бивши нищожества… Но кога — във вторник или сряда — щеше да се срещне с Луиза и кога Уейд ще се срещне с Лора? Гнездо от змии — беше казал Арни. Смешен, разочарован от живота беше тоя Арни, но в случая имаше право. В този живот нямаше нито приличие, нито почтеност… Мартини, бира, коняк, уиски — още една чашка!… и всичко ставаше в алкохолните пари: честност, вярност, мъжество, решителност… И не друг, а тъкмо Париш трябваше да се хвърли към Арни! Без да се замисли — продължи да разсъждава Майкъл, — той схвана опасността и се спусна да я предотврати. А аз стоях там, до самия прозорец, и едва се реших да помръдна крак! Аз — един пиян, затлъстял тип, омотан в куп задължения и оженен за жена, която всъщност ми е чужда и която прелита за седмица от Холивуд, натъпкана с какви ли не сплетни, жена, която върши кой знае какво с чужди мъже през меките, напоени с аромата на портокал калифорнийски вечери, докато тук аз пропилявам най-хубавите си години, плувайки безволно в спокойните води на театралния свят, предоволен, че мога да спечеля малко пари и че не ми се налага да направя смелия скок… Ето, започва 1938 година, а самият аз съм вече тридесетгодишен. Време е да направя нещо решително, ако не искам да стигна до оня прозорец, както Арни!“
Майкъл стана, измърмори някакво извинение и се отправи през препълнената зала към мъжката тоалетна. „Предприеми нещо — повтаряше си той, — направи нещо!“ Да се разведе с Лора. Да води суров аскетичен живот, да живее както някога на двадесетгодишна възраст, тъкмо преди десет години, когато всичко беше ясно и почтено и когато посрещаше Новата година, без да се срамува от старата!
Докато се спускаше по стълбата към мъжката тоалетна, Майкъл реши да започне веднага новия си живот. Ще подържи главата си десетина минути под крана. Леденостудената вода ще измие от лицето му нездравата пот и болезнената червенина, тогава той ще се вчеше и ще погледне Новата година с прояснени очи.
Майкъл отвори вратата на тоалетната, приближи се до умивалника и с отвращение разгледа в огледалото своето повехнало лице, помътнелите очи и меката безволева уста… Спомни си как бе изглеждал на двадесет години — здрав, строен, енергичен, далеч от всякакви компромиси… Някогашното лице беше все още запазено — той чувстваше това, — скрито под отвратителната маска, която сега виждаше в огледалото. Но той щеше да го възстанови, да го очисти от наслоената през годините кал.
Наведе глава под ледената вода и си наплиска лицето. Избърса се и почувства как по кожата му се разлива приятна парлива топлина. Освежен и изтрезнял, той се качи по стълбите и отново седна при компанията около голямата маса в центъра на шумната зала.
Глава трета
На западното крайбрежие на Америка, в приморския град Санта Моника с неговите равни и плъзнали по всички посоки улици и одрипавели палми, старата година завършваше своя живот сред мека сива мъгла, полегнала над маслиненозелената повърхност на океана, над разпенения прибой, който се разбиваше върху мокрия плаж, над затворените през зимата павилиони за кренвирши, над вилите на кинозвездите и над безлюдния крайбрежен път, водещ към Мексико и Орегон.