Това беше друг навик на стареца, който винаги дразнеше Ноа. Джейкъб знаеше библията наизуст и на староеврейски, и на английски, макар че беше пълен безбожник, и винаги изпъстряше словото си с дълги и цветисти библейски цитати.
— Освободи ме, о мой господи, от ръцете на порочния, от ръцете на неправедния и жесток човек! — Джейкъб се обърна към стената и отново затвори очи.
Ноа стана, приближи се до леглото и още по-плътно загърна баща си с одеялата. Но Джейкъб сякаш не усети това. Ноа го погледа известно време, заслушан в мъчителното му дишане, и се отдалечи от леглото. Разтвори прозореца и помириса влажната, напоена с острия дъх на океана мъгла. Между двете редици палми долу на улицата профуча някаква кола и след миг празничният звук на клаксона й заглъхна в мрака.
„Какво място — помисли си неволно Ноа. — Как могат тия хора да посрещат Новата година на такова място!“ Той потръпна леко от студа, но остави прозореца отворен. Ноа работеше като чиновник за поръчки в една от експедиторските фирми в Чикаго и сега си признаваше честно, че се бе зарадвал от възможността да дойде в Калифорния, макар и за да погребе баща си. Залят от слънце бряг, напечени плажове, овощни градини, в които дърветата се къпят в ярка слънчева светлина, хубави момичета… Огледа стаята и се усмихна кисело. От цяла седмица вече валеше дъжд, а баща му удължаваше до безкрайност играта със смъртта. Ноа беше оставал само със седем долара и току-що бе открил, че кредиторите са сложили запор върху фотоателието на баща му. В най-добрия случай дори ако успеят да разпродадат всичко на най-високи цени, те можеха да получат само по тридесет цента за долар. Ноа ходи до малкото заключено ателие, недалеч от брега, и успя да надникне през стъклената врата. Баща му се бе специализирал в художествен ретуш на портрети на млади жени, които той разкрасяваше с щедра ръка. През мръсното прашно стъкло към Ноа гледаха премрежените очи на безброй местни хубавици в кадифени тоалети и с ярко осветени лица. Подобни ателиета Джейкъб постоянно откриваше ту в единия, ту в другия край на страната и със своята професия успя да закара преждевременно в гроба майката на Ноа. Такива ателиета се отваряха за сезона в разнебитени сгради, работеха някак си по няколко месеца и после собственикът им изчезваше, оставяйки зад себе си две-три подправени и разкъсани сметководни книги, множество неплатени сметки и купища жълтеещи фотографии и рекламни обяви, които накрая се изгаряха в задния двор от новия наемател.
През своя живот Джейкъб бе сменил много професии: търгуваше с места за гробове и препарати против забременяване, с недвижими имоти и светено вино, със стари мебели, със сватбени тоалети; по едно време събираше реклами, а веднъж дори държеше магазинче за корабни принадлежности в балтиморското пристанище. Но ни една от тия професии не му даде възможност да припечели добре. Все пак благодарение на цветистия си сладкодумен език, с който сипеше библейски цитати, благодарение на старомодното си красноречие, на хубавото си лице и на своята неизчерпаема жизненост той винаги успяваше да намери жени и те винаги попълваха разликата между онова, което печелеше със собствени усилия в борбата за насъщния, и това, което му бе нужно, за да живее. Ноа беше единственото му дете и това дете трябваше да води скитнически и нередовен живот. Той често оставаше самичък и ту прекарваше по цели месеци при далечни роднини, ту — самотен и преследван — в евтини възпитателно-изправители школи.
— Езичниците изгарят в пещта моя брат Израел…
Ноа въздъхна и затвори прозореца. Джейкъб лежеше съвсем неподвижен, втренчил очи в тавана. Ноа запали единствената лампа, която той беше покрил с розова, на места вече опърлена хартия, и в пропитата с дъх на лекарства стая се разнесе слаб мирис на изгорено.
— Мога ли да ти помогна с нещо, татко? — попита Ноа.
— Виждам огнени езици — измърмори Джейкъб. — Усещам мирис на горяща плът. Виждам как се превръщат във въглен костите на моя брат. Аз го изоставих и тая вечер той загива сред друговерци.
Ноа отново изпита раздразнение срещу баща си. Джейкъб не беше виждал брат си от тридесет и пет години; нещо повече: заминавайки за Америка, той го бе оставил в Русия да се грижи за родителите им. От всичко, което бе чул, Ноа беше останал с убеждението, че Джейкъб презира брат си и че двамата са се разделили като врагове. Но преди две години брат му бе успял по някакъв начин да се обади от Хамбург, където беше отишъл през 1919 година. Това беше отчаяно, изпълнено с вопли за помощ писмо. Ноа трябваше да признае, че Джейкъб направи всичко възможно да помогне на брат си — непрекъснато пишеше до Емиграционното бюро и лично ходи във Вашингтон; старомоден, брадат, приличащ на равин и същевременно на комарджия по речните параходи, той обикаляше като привидение коридорите на Държавния департамент и водеше разговори със сладкодумни, но неотзивчиви млади хора — възпитаници на Принстън и Харвард, които разсеяно и важно прелистваха книжа върху своите полирани бюра. Обаче от всичко това не беше излязло нищо и след тоя единствен отчаян зов за помощ последва пълно мълчание; нацистка Германия не отговаряше на запитванията и Джейкъб се завърна при своето ателие и при пълничката вдовица мисис Мортън в залятата от слънце Санта Моника и вече не отвори дума за брат си. Но ето, че тая вечер, когато обагрената в червеникаво мъгла въздишаше нечуто зад прозореца, а Новата година беше вече на прага й — както казваше докторът — смъртта щеше да почука след няколко часа, Джейкъб си спомняше отново за своя изоставен брат, тъй внезапно пометен от вихрушката в Европа, и неговият пронизителен вопъл за помощ прозвуча с нова сила в помътеното съзнание на умиращия.