— Добре, добре… — с неочаквано раздразнение рече Джейкъб и отдръпна ръка, сякаш обхванат от някаква мисъл, която не желаеше да обясни. — Добре, достатъчно. — После въздъхна и втренчи поглед в тавана.
— Ноа…
— Да?
— Имаш ли молив и хартия?
— Да.
— Тогава пиши…
Ноа седна на масата и взе лист тънка хартия с гравюра от хотел „Морски изглед“, обкръжен от просторни морави и високи дървета. В тая картина нямаше никакъв живот, но върху бланката хотелът имаше внушителен и празничен вид.
— „До Израел Акерман — започна Джейкъб със сух делови тон, — 29 Клостерщрасе, Хамбург — Германия.“
— Но, татко… — обади се Ноа.
— Пиши на староеврейски — рече Джейкъб, — ако не можеш на немски. Той не е много грамотен, но ще го разбере.
— Добре, татко. — Не можеше да пише нито на староеврейски, нито на немски, но не намираше за нужно да признае това на баща си.
— „Мили братко…“ — написа ли?
— Да, татко.
— „Срамувам се, че не ти писах по-рано, но ти сигурно можеш да си представиш колко съм бил зает. След като пристигнах в Америка…“ — Написа ли, Ноа?
— Да — отвърна Ноа, драскайки каквото му хрумне по хартията. — Написах.
— „След като пристигнах в Америка… — продължи тихо Джейкъб с глас, който прозвуча особено мъчително във влажната стаичка — аз постъпих в едно голямо предприятие. Работих усилено (знам, че ти няма да повярваш това) и през цялото време ме повишаваха от един пост на друг. След осемнадесет месеца станах най-ценният сътрудник на фирмата, а после съдружник и скоро след това се ожених за дъщерята на собственика фон Крамър — син на старо американско семейство. Зная, ти ще се зарадваш, като научиш, че имам пет сина и две дъщери — утеха и гордост на своите стари родители. Ние сега живеем в едно от най-аристократичните предградия на Лос Анджелис — голям град на брега на Тихия океан, където грее вечно слънце. Разполагаме с къща с четиринадесет стаи, а аз ставам не по-рано от девет и половина и всеки ден отивам в клуба си, където прекарвам следобеда в игра на голф. Уверен съм, че всички тия подробности ще представляват интерес за тебе…“
Ноа усети, че се задушава. Изпитваше ужасно чувство, че ако отвори уста, ще избухне в гръмогласен смях и че баща му просто ще умре, удавен във вълните на смеха му.
— Ноа — рече Джейкъб свадливо, — пишеш ли всичко?
— Да, татко — едва успя да издума младият човек.
— „Наистина — продължи успокоен Джейкъб — ти си най-възрастният брат и си свикнал да даваш съвети. Но днес понятия като «най-възрастен» и «най-млад» нямат вече предишното значение. Аз пътешествах много и смятам, че сега на свой ред бих могъл да ти дам някои полезни съвети. Евреинът не бива никога да забравя как подобава да се държи. В тоя свят има хиляди завистливи хора и техният брой постоянно расте. Видят ли евреин, бързат да кажат: «Погледни само как се държи на масата!», или «Диамантите на жена му са фалшиви», или «Виж го как шуми в театъра», или пък «Везните му не мерят точно. Бъдете сигурни, че ще ви измами!» Времената стават все по-тежки и евреинът е длъжен да се държи така, сякаш животът на всички други евреи зависи от всяка негова постъпка. Ето защо той трябва да се храни благоприлично и да борави изящно с вилицата и ножа. Той не бива да обкичва жена си с диаманти, особено ако са фалшиви. Неговите везни трябва да са най-точните в града. Той трябва да се движи като солиден човек със съзнание за своето достойнство…“ — Не — внезапно извика Джейкъб, — задраскай всичко това, защото само ще го разгневи!
Старецът въздъхна дълбоко и дълго мълча. Лежеше така неподвижно, че Ноа с безпокойство го погледна, но се увери, че е още жив.
— „Мили братко — заговори накрая Джейкъб с несигурен и изменен до неузнаваемост прегракнал глас, — всичко, което ти писах досега, е лъжа. Аз живях мизерно, мамех всички около себе си и тласнах жена си в гроба. Имам един-единствен син, от когото сигурно няма да излезе нищо, а самият аз съм разорен и всичко, което ти ми предрече, се сбъдна…“
Той се задави, опита се да каже още нещо и умря.
Ноа сложи ръка върху гърдите на баща си, за да провери дали сърцето му бие. Под набръчканата кожа изпъкваха тънки ребра. Под тая суха напукана кожа животът беше вече спрял.
Той скръсти ръцете на баща си върху гърдите му и затвори втренчените му очи — както беше виждал да постъпват при подобни случаи в множество филми. Лицето на Джейкъб с отворена уста беше като живо, сякаш той се готвеше да произнесе реч. Ноа обаче повече не се докосна до него. Само се загледа в мъртвеца и откри, че изпитва облекчение. И така, всичко бе свършено. Властният глас беше замлъкнал. Театралните жестове бяха престанали.