С усилие на волята Ноа си наложи да се обърне към мъртвия и цяла минута не свали очи от него. Най-после всеки самотник срещу Нова година имаше право да очаква от единствения си син да пролее поне една сълза над него. Опита се да заплаче, но не успя.
Откакто беше пораснал, Ноа рядко мислете за баща си, а когато се сещаше за него, то беше само с озлобление. Но сега, наблюдавайки това бледо, набръчкано лице, което го гледаше от възглавницата, благородно и гордо като каменно ваяние (Джейкъб винаги си беше представял, че ще изглежда така на смъртния си одър), той положи истинско усилие да не мисли за баща си. Много нещо наистина беше преживял Джейкъб, преди да се озове в тая тясна стая на брега на Тихия океан! Напуснал мръсните улици на Одеса, той бе прекосил Русия, Балтийско море, океана и беше попаднал сред грохота и трескавия живот на Ню Йорк… Ноа затвори очи и си представи Джейкъб млад, стремителен и гъвкав, с хубаво лице и хищнически нос — младеж, който бе усвоил английски език с лекотата на роден оратор. Да, Ноа просто го виждаше как крачи по многолюдните улици с живи изпитателни очи, готов да се усмихне дръзко и на жени, и на съдружници, и на клиенти, готов всеки миг да тръгне на път… Джейкъб безстрашен и безчестен, — човекът, който странстваше през Южните щати, през Атланта и Тускалуза, човекът със сръчните пръсти, който всъщност не държеше много на парите, но мамеше заради тях, за да загуби всичко накрая; Джейкъб — човекът, който кръстосваше континента до Минесота и Монтана, готов винаги да се засмее, вечно с черна пура в устата, познат в кръчми и игрални домове; човекът, който разказваше цинични анекдоти и същевременно цитираше Исая… В Чикаго, след женитбата си за майката на Ноа, Джейкъб за кратко време беше станал внимателен и сериозен, неочаквано обхванат от чувство за дълг. Може би дори в ония дни — когато беше забелязал, че годините започват да натежават, а в косата по слепоочията му да се промъкват сребристи нишки — той сериозно бе помислил да се установи на едно място и да стане порядъчен човек.
Ноа си спомни също как Джейкъб, седнал следобед в обзаведения с плюшени мебели салон, пееше често със своя сочен дълбок баритон: „Разхождах се из парка веднъж, през веселия, весел май…“
Ноа поклати глава. Някъде, дълбоко в неговото съзнание, зазвуча глас, младежки и силен: „… през веселия, весел май“ — глас, който отказваше да замлъкне…
Така годините се трупаха една след друга и Джейкъб започна да се спуска все по-надолу и по-надолу. Слабата търговия ставаше все по-хилава, очарованието изчезваше, а враговете нарастваха, сякаш целият свят се опълчваше срещу него. После започнаха провалите — в Чикаго, в Сиатъл, в Балтимор и последният жалък провал — в Санта Моника… „Аз живях мизерно, мамех всички около себе си и тласнах жена си в гроба. Имам един-единствен син, от който сигурно няма да излезе нищо, а самият аз съм разорен…“ Мисълта за изоставения брат, който загива в огнената пещ, беше преследвала Джейкъб през години и океани до последния му дъх…
Ноа гледаше стареца със сухи очи. Устата на Джейкъб беше все още отворена, сякаш ще проговори. Скачайки, той се приближи до баща си с несигурна стъпка и се опита да я затвори. Зъбите изтракаха зловещо, а острата твърда брада на мъртвия го одраска по ръката. Отдръпна се, но устата веднага се отвори, като че искаше да каже нещо. Тогава той се опита със сила да я затвори и чу как долната челюст остро изхрущя. Отдръпна отново ръка и устата отново зина, а зъбите блеснаха на жълтеникавата светлина. Отчаян, опря колене на леглото, за да събере сили. Обаче Джейкъб — упоритият Джейкъб, който цял живот бе противоречил на своите родители, учители, на брат и съпруга, на собственото си щастие, на съдружници, любовници и на родния си син — не желаеше да отстъпи дори и сега, след смъртта си.
Ноа направи крачка назад. Устата продължаваше да зее, жалка и бледа под засуканите мустаци, под благородно очертаното чело на тая измамническа мъртва глава върху възглавницата.
И Ноа заплака — за първи път след смъртта на баща си.