Глава четвърта
Християн седеше с каска на глава в малката разузнавателна кола, която летеше безгрижно по шосето, засадено от двете страни с дървета. Той се чувстваше обхванат от особена неловкост, като човек, който се старае да се представи за друг. Седеше така, небрежно отпуснал автомата на колене, и ядеше череши, които бяха набрали от някаква градина край Мо. Някъде оттатък, зад зелените хълмисти възвишения, се намираше Париж. Християн знаеше, че в очите на французите, които навярно го наблюдават иззад спуснатите капаци на своите каменни къщички край шосето, той беше завоевател, суров войн, разрушаващ всичко след себе си. Впрочем той все още не бе чул нито един изстрел, а ето че войната по тия места бе вече свършила!
Християн се обърна към Бранд, който седеше зад него, с намерение да подхване разговор. Бранд — военен фотограф в една от пропагандните роти — се бе присъединил към разузнавателния отряд на Християн още в Мец. Той беше слаб, интелигентен на вид човек, който до войната рисуваше посредствени картини. Християн се сприятели с него в Австрия, където Бранд бе дошъл една пролет да се пързаля на ски. Лицето на фотографа беше покрито с яркочервен загар, очите му сълзяха от вятъра, а каската му придаваше вид на някакво момче, което си играе на войници в задния двор на бащината си къща. Християн го погледна и неволно се усмихна. Бранд седеше свит на задното място, притиснат в ъгъла от грамадния ефрейтор от Силезия, който се бе изтегнал блажено върху краката му и фотографските принадлежности на тясната седалка.
— На какво се смееш? — попита Бранд.
— На цвета на носа ти — отвърна Християн.
Бранд предпазливо докосна изгорелия си олющен нос.
— Това е седмата кожа! — рече той. — С такъв нос човек просто не може да се покаже навън. Побързай, подофицер, защото трябва час по-скоро да стигна в Париж. Ужасно съм жаден.
— Търпение — каза Християн. — Малко търпение. Нима не знаеш, че сме на война?
Ефрейторът от Силезия избухна в гръмогласен смях. Той беше весел, простодушен и наивен младеж, който се стараеше винаги да угоди на началството. От минутата, когато бе стъпил на френска земя, нищо не можеше да помрачи чудесното настроение на тоя човек. Предишната вечер, когато лежеше до Християн върху одеялата край пътя, той съвсем сериозно беше изказал надежда, че войната няма да свърши скоро, за да можел да убие „поне един французин“. Неговият баща бе загубил крака си при Вердюн в 1916 година и Краус (така се наричаше ефрейторът) си спомняше как на седемгодишна възраст, връщайки се от коледната служба, бе застанал по войнишки пред еднокракия си родител, заявявайки: „Аз няма да умра спокойно, преди да убия поне един французин!“ Това беше преди петнадесет години. Сега Краус се озърташе по улиците на всеки град с надежда, че накрая ще намери французин, който ще бъде така любезен да му окаже тая услуга. В Шанли той изпадна в дълбоко униние, когато пред кафенето се яви един френски лейтенант с бяло знаме и без нито един изстрел се предаде заедно с шестнадесет войници.
Християн отвърна очи от комичното олющено лице на Бранд и погледна назад към другите две коли, които се движеха по равния път на разстояние седемдесет и пет метра една от друга. Лейтенантът му беше предал трите коли, а самият той заедно с останалата част от взвода бе продължил по друг, успореден път. Те бяха получили заповед да се движат към Париж, който — както ги уверяваха — нямало да се отбранява. Християн се усмихна, обхванат от гордост при мисълта, че изпълнява първата си самостоятелна задача и носи отговорност за три коли и единадесет войници, въоръжени с десет карабини и автомати и една тежка картечница.
Той се обърна на мястото си и отправи поглед напред. „Хубава страна! — помисли си. — Колко грижливо са обработени тия нивя, оградени с тополи и покрити с равни редове посеви…“
„Всичко стана така неочаквано и мина така гладко — спомни си след малко Християн. — Внезапният блестящ щурм през Европа след дългото зимно затишие… Съкрушителният жив валяк…“ Всичко бе обмислено до последната подробност, не бяха забравени дори таблетките сол и тубите със салварзан. (В Аахен преди похода всеки войник получи по три туби неприкосновен запас и Християн остана изненадан от правилния начин, по който медицинските служби бяха оценили френската съпротива). И ето сега всичко вървеше като по часовник. Депата, картите и запасите от вода се намираха точно там, където се предполагаше; числеността на противника и силата на неговата съпротива, състоянието на шосетата — всичко отговаряше на предварителните оценки. „Да, само германци — реши Християн, спомняйки си мощния поток от хора и машини, който се разливаше из Франция, — само германци могат да постигнат такова нещо“.