— Мълчи! — извика Християн.
Отново затрещяха изстрели. Няколко куршума попаднаха в колата, една от гумите експлодира.
— Исусе — продължи да мърмори Бранд, — Исусе Христе!
Християн запълзя предпазливо към задната част на колата, прескачайки проснатия на земята шофьор. „Тоя тип — помисли си той машинално — не се е къпал от деня, когато нахлухме в Полша.“
— Дявол да го вземе — рече той, — защо не се миеш?
— Виноват, господин подофицер — отвърна покорно шофьорът.
Намерил се под закрилата на задните колела, Християн повдигна глава. Право пред него поклащаха главички няколко маргаритки; от толкова близо те приличаха на някаква праисторическа гора. Нататък, проблясвайки слабо под ярките слънчеви лъчи, се простираше шосето.
На пет-шест метра от Християн кацна някаква птичка и заподскача по пътя, улисана в своите занимания, издавайки от време на време пронизителен вик като припрян купувач в магазин, от който продавачът е излязъл за минутка.
На стотина метра по-нататък се издигаше самата барикада. Християн внимателно я огледа. Тя се намираше на̀преко на пътя — там, където от двете страни на шосето теренът се издигаше почти отвесно като язовирна стена по средата на поток. Шумолящите дървета образуваха нещо като арка над пътя и хвърляха гъста сянка над самата барикада. Отвъд нея беше тихо и не се забелязваше никакво движение. Християн погледна назад. На известно разстояние пътят правеше завой и другите две коли не се виждаха. Но той не се съмняваше, че са спрели веднага, щом са чули гърмежите. „Какво ли правят сега?“ — попита се Християн и мислено се изруга, задето бе заспал и попаднал в такова положение.
По всичко личеше, че барикадата е била издигната набързо — две отсечени дървета с листака, една прекатурена каруца, няколко пружини и дюшеци и камъни от съседната ограда. Но мястото беше избрано добре. Клоните на дърветата я закриваха от окото на самолетите и човек можеше да я забележи едва когато се натъкне на нея, както се бе случило сега.
Имаха щастие, че французите бяха стреляли преждевременно. Християн чувстваше гърлото си пресъхнало и изпитваше ужасна жажда. Не стигаше това, но и от изядените череши внезапно го защипа върхът на езика, раздразнен вече от цигарения дим.
„Ако тия французи имат капка ум — помисли си той, втренчил очи в загадъчно тъмнеещите се повалени дървета на стотина метра от него, — в този момент вече трябва да ни ударят във фланг и да ни ликвидират! Как можах да допусна това? Как можах да заспя? Ако имат в гората минохвъргачка или картечница, всичко ще се свърши за няколко секунди.“ Но барикадата както преди мълчеше и до слуха му достигаше само острият неприятен глас на птичката, която продължаваше да подскача върху асфалта зад маргаритките.
Нещо изшумоля зад гърба му и той се обърна. Беше Мешен, един от войниците в другите две коли, който сега пълзеше към тях през храсталака Мешен се движеше предпазливо, по всички правила, както го бяха обучавали на занятия, прегърнал карабината в ръце.
— Как е там при вас? — попита го Християн. — Има ли ранени?
— Не — отвърна Мешен, едва поемайки дъх. — Оставихме колите на страничния път. Всички са невредими. Подофицер Химлер ме изпрати да видя дали сте живи.
— Живи сме — мрачно рече Християн.
— Подофицер Химлер ми нареди да ви предам, че ще се върне в щаба на батареята, за да съобщи, че сте влезли в допир с неприятеля и да поиска два танка в подкрепа — добави Мешен отчетливо, все така по устава, който му бяха втълпявали в главата през дългите уморителни часове на обучение.
Християн погледна с присвити очи ниската барикада, загадъчно стаена в зеленикавия полумрак на дърветата. „Защо тъкмо с мен трябваше да се случи това! — горчиво си помисли той. — Ако открият, че съм заспал, ще ме изправят пред военен съд.“ Той си представи безстрастните неумолими лица на офицерите, седнали зад съдийската маса, по която шумоляха книжа, и видя себе си, застанал неподвижно пред тях в очакване на суровата присъда. „Няма що да се каже, хубава услуга ми направи Химлер! Той ще отиде за подкрепа, а на мен ще даде възможност да получа куршум в корема.“
Химлер беше шумен и весел човек, който само се усмихваше и си придаваше загадъчен вид всеки път, когато го питаха дали е роднина на Хайнрих Химлер. Неизвестно защо, в батареята се мълвеше упорито от уста на уста, че двамата са родственици — чичо и племенник навярно — и всички се отнасяха към подофицер Химлер с трогателно внимание. Навярно в края на войната, когато благодарение на това съмнително родство Химлер станеше полковник (той беше съвсем посредствен войник и никога не можеше да се издигне със свои собствени сили), щяха да открият, че двете имена са били просто съвпадение.