Откъм играчите на зарове долетяха възгласи: „Залагам хиляда франка!… На девет!“
Майкъл отвори очи, стана тихо и с карабина в ръка се приближи до играчите.
Заровете се намираха в Пфайфър, комуто очевидно вървеше. В ръката му имаше пачка смачкани банкноти. Лейтенантът от снабдителната служба не вземаше участие в играта, но сержантите играеха. Той беше облечен в хубав офицерски шинел от тъмен плат на светли райета. През последния си престой в Ню Йорк Майкъл бе виждал такъв шинел на витрината на „Абъркромби и Фич“. И тримата носеха обуща на парашутисти, макар да беше ясно, че никой от тях не е скачал от нещо по-високо от трикрако столче в бар. И тримата бяха едри, високи мъже, гладко обръснати, свежи и добре облечени; в сравнение с тях брадатите пехотинци приличаха на разпуснати и жалки представители на по-низша раса.
Гостите от тила говореха високо и уверено, а техните енергични движения контрастираха рязко на държането на уморените и мълчаливи войници, които се бяха откъснали за няколко часа от предните позиции, за да хапнат топла храна за първи път от три дена насам.
„Ако съставят елитен полк, който трябва да превземе градове, да отбранява предмостови укрепления и да отблъсква танкове, сигурно най-напред ще изберат тия трима хубави и жизнерадостни мъже“ — помисли си Майкъл. В армията обаче тези въпроси се решаваха малко по-иначе. Тримата самодоволни и уверени в себе си здравеняци служеха в удобни канцеларии на петдесет мили от предните позиции, пишеха формуляри на машини и от време на време хвърляха въглища в нагрятата до червено печка по средата на стаята. Майкъл си спомни думите, с които сержант Хулиан от втори взвод винаги приветстваше новите попълнения. „Ех — казваше той, — защо в пехотата постоянно пращат такива загубеняци? Защо в тила винаги попадат атлети от тежка категория, тласкачи на гюлле и футболисти от националния отбор на Щатите? Кажете, момчета, има ли сред вас някой да тежи повече от сто и трийсет фунта?“ Разбира се, това беше преувеличение, но Хулиан знаеше, че с подобни изказвания ще разсмее новодошлите и ще спечели симпатиите им. И все пак в неговите думи имаше доза горчива истина.
Следейки играта, Майкъл видя как лейтенантът измъкна от джоба си бутилка и отпи няколко глътки. Пфайфър, който го наблюдаваше внимателно, запремята бавно заровете в изпоцапаната си от кал ръка.
— Лейтенант — попита той, — какво виждам във вашия джоб?
Лейтенантът се засмя.
— Коняк — отвърна той, — да, коняк.
— Виждам, че е коняк — рече Пфайфър. — Колко искате за него?
Офицерът погледна банкнотите в ръката на Пфайфър.
— Колко имаш?
Пфайфър преброи парите.
— Две хиляди франка — отговори той. — Това прави четиридесет долара. С удоволствие бих купил бутилчица хубав коняк, за да посгрея старите си кости.
— Четири хиляди франка — невъзмутимо рече лейтенантът. — Ще я получиш за четири хиляди франка.
Пфайфър изпитателно погледна офицера и плю бавно пред себе си. След това заговори на заровете в ръката си: „Мили зарчета, папа има желание да пийне. Папа е страшно жаден…“
После сложи своите две хиляди франка на земята. Двамата сержанти с бляскавите звездички на раменете заложиха съответно.
— Мили зарчета — рече отново Пфайфър, — днес е много студено, а папа иска да се стопли. — След това разклати заровете и ги пусна леко, сякаш пускаше листенца на цвят. — Колко? — попита той, станал изведнъж сериозен — Седем? — И протегна ръка. — Вземете парите, лейтенант, и дайте бутилката!
— С удоволствие. — Лейтенантът подаде бутилката и прибра парите. — Радвам се, че дойдохме тука.
Пфайфър пи дълго. Войниците го наблюдаваха мълчаливо, и доволни, и раздразнени от тая разточителност. Пфайфър внимателно сложи тапата и мушна бутилката в джоба на шинела си.