— Тая вечер ще има нападение рече той войнствено. — Какъв смисъл, дявол да го вземе, има да прегазя реката с четири хиляди франка в джоба си? Ако фрицовете ми видят сметката, ще убият един редник, чийто корем е пълен с коняк. — Пфайфър преметна карабината си през рамо и със самодоволен вид се отдалечи.
— Снабдителна служба — обади се един от пехотинците, който бе наблюдавал играта. — Сега разбирам какво значи снабдителна служба!
Лейтенантът се разсмя добродушно. Очевидно той не се трогваше от критиките. Майкъл отдавна не беше виждал хора да се смеят така чистосърдечно без особени причини, просто от изблик на хубаво настроение. Очевидно така се смееха само хора, които се намират на петдесет мили зад предните позиции. Във всеки случай никой от войниците не се засмя след лейтенанта.
— Ще ви кажа защо дойдохме тука, момчета — рече лейтенантът.
— Лесно е да се отгатне — обади се Крейн, който беше от взвода на Майкъл. — Вие сте от службата за информации и сте донесли някакъв въпросник: „Щастливи ли сте на фронта? Доволни ли сте от дейността на нашата служба? Боледували ли сте от трипер повече от три пъти през последната година?“
Лейтенантът се разсмя отново. „Ето, тоя лейтенант е един истински веселяк!“ — помисли си Майкъл, като наблюдаваше тъжно офицера.
— Не — рече лейтенантът. — Ние сме тука по работа. В службата се говори, че в тия гори могат да се съберат доста трофеи. Аз ходя два пъти седмично в Париж, а там има добър пазар за пистолети „Люгер“, фотоапарати, бинокли и други подобни неща. Ние сме готови да платим хубави пари. Казвайте, момчета, имате ли нещо, което бихте могли да ни продадете?
Войниците около лейтенанта се спогледаха мълчаливо.
— Аз имам чудесна карабина „Гаранд“ — обади се Крейн, — с която съм готов да се разделя срещу пет хиляди франка. Имам и една бойна куртка — с невинен израз добави той. — Малко е износена, но ми е скъпа като спомен.
Лейтенантът се засмя тихо. Очевидно той беше много доволен от обиколката си зад бойните линии. „Сигурно ще пише на приятелката си в Уисконсин за тия чудаци от пехотата — грубоватички, но забавни момчета“ — помисли си Майкъл.
— Смятам, че не ще бъде лошо да се поразшетам сам. Чувах, че миналата седмица тук е имало сражение и околността сигурно е пълна с интересни неща.
Пехотинците се спогледаха равнодушно.
— Да — рече Крейн, — човек може просто да напълни цял джип. Вие ще станете най-богатият човек в Париж.
— Накъде е фронтът? — оживено попита лейтенантът. — Ще отидем да хвърлим едно око.
Отново настъпи студено мълчание.
— Аха, фронтът — обади се Крейн със същия невинен израз, — вие искате да хвърлите око на фронта?
— Да, редник. — Гласът на лейтенанта не звучеше вече така добродушно.
— Вървете по оня път — посочи Крейн. — Нали така, момчета?
— Точно така, лейтенант — потвърдиха войниците.
— Бъдете спокоен, няма да го отминете — добави Крейн.
Очевидно лейтенантът реши, че му се подиграват и се обърна към Майкъл, който през цялото време бе мълчал:
— Слушайте, можете ли да ни обясните как да стигнем до фронтовите линии?
— Как да ви кажа… — започна Майкъл.
— Вървете право нататък, лейтенант — обади се отново Крейн. — След около миля и половина пътят се изкачва по малък горист хълм. От билото му ще видите една река. Това е фронтът.
— Вярно ли е? — недоверчиво попита лейтенантът.
— Да, сър — потвърди Майкъл.
— Добре! — Лейтенантът се обърна към един от сержантите: — Луис, джипът остава тука. Ще походим пеша. Направи каквото трябва, за да не го задигнат.
— Слушам, сър. — Луис отиде при джипа, вдигна капака, извади ротора от разпределителя и скъса няколко проводника. Лейтенантът също се приближи до колата, измъкна една празна офицерска чанта и я преметна през рамо.
— Майк — извика Ноа и помаха с ръка, — хайде, време е да се връщаме.
Майкъл кимна глава. Беше почти решил да каже на лейтенанта да се махне оттука и да се прибере в своята учебна канцелария край топлата печка, но се разколеба. Забърза и скоро настигна Ноа, който влачеше крака по калното шосе към позицията на ротата на миля и половина оттука.
Взводът на Майкъл беше разположен тъкмо под седловината, от която се откриваше широк поглед към реката. Гребенът на хълма беше обрасъл така гъсто с млади дръвчета и храсталаци, че дори сега, когато нямаше листа, представляваше надеждно прикритие и войниците можеха да се движат в безопасност. От върха се виждаше мокрият, на места обрасъл склон, който в подножието преминаваше в тясна поляна, граничеща с реката, а отвъд нея се издигаше друг подобен хълм. Зад него се намираха германците. Над зимния пейзаж тегнеше безмълвие. Тъмният и мътен порой на реката се носеше между скованите в лед брегове. Тук-таме във водата гниеха стволове на дървета, около които маслиненозелените води образуваха малки водовъртежи. Срещуположните хълмове, покрити с мръсни петна сняг, тънеха в мълчание. Нощем понякога избухваха краткотрайни ожесточени престрелки, но през деня откритата местност ограничаваше действията на патрулите и между воюващите се бе установило своеобразно негласно примирие. Разстоянието между позициите на противниците беше около хиляда и двеста ярда — така поне беше отбелязано на картите в онова отдалечено и безопасно място, което се наричаше щаб на дивизията.