Взводът на Майкъл се намираше тук вече от две седмици и ако не се смятаха редките нощни престрелки (последната беше преди три нощи), противникът с нищо не издаваше присъствието си. Майкъл допускаше дори, че германците са се вдигнали и прибрали в родните си домове.
Но Хулиан не мислеше така. Той просто подушваше немците. Някои хора познават оригиналните творби на холандските майстори просто по мириса на боите, други още след първата глътка заявяват, че дадено вино е от реколта 1937 година и назовават името на малка площ с лозя близо до Дижон; „специалността“ на Хулиан бяха немците. Хулиан имаше тясно, интелигентно лице с високо чело като на ирландски учен лице, което напомняше съвипускниците на Джойс67 в Дъблинския университет. Той се взираше дълго през храсталаците към насрещния хребет, клатеше глава и повтаряше уморено:
— Там някъде има картечно гнездо. Таят се и ни чакат да минем в атака.
Досега това не беше от особено значение. Взводът не мърдаше от мястото си, реката представляваше сериозно препятствие за патрули и картечницата — ако наистина беше там — не можеше да стигне скритите зад възвишението войници. Ако германците имаха минохвъргачки, очевидно не искаха още да издадат присъствието им. Но както бе съобщено, привечер една пионерска рота трябваше да се опита да построи понтонен мост през реката, която тук беше около петдесет ярда широка, а ротата на Майкъл трябваше да се прехвърли на другия бряг, за да влезе в допир с немците на противоположния хълм. След това, на следната сутрин, втора рота щеше да прехвърли реката, за да настъпи по отворения вече път… В щаба на дивизията този план сигурно изглеждаше много добър. Но той не се харесваше никак на Хулиан, който се взираше през бинокъла си в тъмната река със заледени брегове и в безмълвния склон на отвъдната страна, покрит с храсти и петна сняг.
Когато Ноа, Майкъл, Пфайфър и Крейн стигнаха позициите на взвода, Хулиан говореше с капитан Грийн по полския телефон, привързан с ремък на едно дърво.
— Капитане — казваше той, — всичко това никак не ми харесва. Германците са прекалено тихи. Някъде на хребета има замаскирана картечница. Да, сигурен съм. Това е всичко. Готов съм да приемам.
Гласът на Грийн прозвуча тихо в слушалката.
— Да, сър — рече Хулиан, — ще ви позвъня, когато изясня въпроса. — Той въздъхна, окачи слушалката и отново погледна през бинокъла към отвъдния бряг, като смучеше замислено устните си; в този миг Хулиан приличаше на учен, който решава трудна задача. — Капитанът нареди днес следобед да пратим разузнавателен патрул — рече той. — Хората ще трябва да излязат на открито и ако се наложи, да слязат до самата река, за да предизвикат немците да открият огън. Така ще установим мястото, откъдето стрелят, и ще унищожим немската картечница с помощта на минохвъргачки. — Хулиан вдигна бинокъла и отново разгледа безопасния на вид хребет оттатък реката. — Има ли доброволци? — неочаквано и небрежно подхвърли той.
Майкъл се огледа. Седем души бяха чули думите на Хулиан. Но всички седяха приклекнали в малките си окопи под самия хребет, обхванати от внезапен интерес към карабините си, към качеството на пръстта пред тях, към околните храсталаци. „Преди три месеца — помисли си Майкъл — сигурно щях да проявя глупостта да предложа услугите си, за да изкупя вината си. Ноа обаче ми отвори очите!“ И той се зае да разглежда краката си. Хората мълчаха като онемели.
Хулиан въздъхна тихо. Мина цяла минута, през която всеки мислеше за оня миг, когато водачът на патрула ще трябва да посрещне с гърдите си огъня на немската картечница.