— Сержант — чу се учтив глас, — имате ли нещо против да се присъединим към вас?
Майкъл вдигна очи. Лейтенантът от снабдителната служба и двамата му спътници се катереха тромаво нагоре по мокрия склон. Молбата на офицера сякаш увисна във въздуха над свитите в своите окопи войници като реплика на пийнал веселяк от унгарска оперета.
Хулиан се обърна изненадан с присвити очи.
— Сержант — обади се Крейн, — лейтенантът иде тук за трофеи, които иска да отнесе в Париж.
Някакво необяснимо изражение се появи за миг по слабото и дълго лице на Хулиан, обрасло в синкавочерна брада.
— Моля, заповядайте, лейтенант — рече той любезно и дори с нотка на раболепие, тъй неприсъщо за него. — За нас това е голяма чест.
Лейтенантът се бе задъхал от изкачването по склона. „Не е толкова здрав, колкото изглежда — реши Майкъл. — Навярно там, в тила, няма големи възможности да играе поло!“
— Чух, че фронтът бил тука — рече лейтенантът, като се улови за протегнатата ръка на Хулиан. — Вярно ли е?
— Да, сър, в известен смисъл — уклончиво отвърна сержантът. Войниците стояха мълчаливи.
— Но тук е много тихо — каза лейтенантът, като се оглеждаше с изненада. — От два часа не съм чул нито един изстрел. Сигурен ли сте?
Хулиан се засмя любезно.
— Вижте какво ще ви кажа — отвърна той с поверителен шепот. — Лично аз съм уверен, че германците са се изтеглили още преди седмица. Според мен можете спокойно да стигнете чак до Рейн, без някой да стреля по вас.
Майкъл погледна изумено към сержанта. Лицето му дишаше откровеност и детска наивност. До войната Хулиан е бил кондуктор на автобус по Пето авеню. Къде бе успял да развие такива артистични дарби?
— Чудесно — възкликна усмихнато лейтенантът. — Трябва да ви кажа, че тук е много по-спокойно, отколкото при нас. Нали така, Луис?
— Да, сър — потвърди Луис.
— При вас няма полковници, които постоянно сноват навън-навътре и не ти дават минутка покой — дружелюбно добави лейтенантът, — нито пък някой ви кара да се бръснете всяка сутрин.
— Така е, сър — съгласи се Хулиан, — никой не ни кара да се бръснем всяка сутрин.
— Чувам — рече доверително лейтенантът, като погледна към реката, — че там долу може да се намерят хубави германски трофеи.
— О да, сър, сигурно. Там долу е пълно с каски, „Люгери“ и скъпи фотокамери.
„Започва вече да прекалява — каза си Майкъл, — наистина прекалява. — Той погледна към лейтенанта, за да види какво впечатление са му направили думите на Хулиан, но по неговото румено лице се четеше само неприкрита алчност. — Боже мой, кой е имал дързостта да му даде офицерски чин?“
— Луис, Стив — рече лейтенантът, — да идем да видим какво става там долу.
— Почакайте за момент, лейтенант — с колебание каза Луис, — попитайте най-напред дали няма мини.
— Глупости — отвърна Хулиан. — Гарантирам ви, че няма никакви мини.
Седмината войници седяха приклекнали в окопите си все така мълчаливи, забили очи в земята.
— Ще имате ли нещо против да слезем да се поровим малко? — попита лейтенантът.
— Чувствайте се като у дома си — с грейнала усмивка отговори Хулиан.
„Ето, сега вече ще им каже, че всичко е шега — реши Майкъл. — Ще им даде да разберат, че са глупаци и ще ги отпрати да си вървят…“
Но Хулиан стоеше безмълвен.
— Нали ще бъдете така добри да не ни изпускате от очи, сержант? — рече лейтенантът.
— Разбира се — увери го Хулиан.
— Чудесно! Да вървим, момчета. — Лейтенантът се запромъква тромаво през храсталака надолу към реката, последван от двамата сержанти.
Майкъл се обърна към Ноа и видя, че той го наблюдава упорито, с недвусмислено предупреждение в черните си уморени очи. „Ясно е, че не иска в никакъв случай да се обадя — реши Майкъл, сякаш се оправдаваше пред себе си. — Е, тоя взвод е негов и той познава хората си много по-добре от мене…“
Обърна се и погледна надолу. Загърнат в кафявия си офицерски шинел, лейтенантът се спускаше бавно по студената, кална и хлъзгава земя, като търсеше опора в редките храсти и младите дървета; двамата сержанти вървяха зад него. „Не — реши внезапно Майкъл, — не мога да позволя това да се случи. Пет пари не давам какво ще си помислят за мен!“
— Хулиан! — Той пристъпи бързо към сержанта, който наблюдаваше с вкаменено лице възвишението отвъд реката. — Хулиан, вие нямате право да постъпвате така. Не трябваше да ги пускате да отидат. Хулиан!