— Затваряйте си устата! — свирепо изсъска Хулиан. — Не ме учете какво да правя. Аз командвам тоя взвод.
— Но германците ще ги убият — настоя Майкъл, загледан в тримата мъже, които се хлъзгаха надолу по мръсния сняг.
— Какво от това? — рече Хулиан и Майкъл просто се уплаши от израза на отвращение и омраза, които прочете по неговото хубаво, с тънки устни лице на учен. — Защо най-после да не убият и някои от тия мръсници? Нали и те са войници? Трофеи, фю!
— Вие сте длъжен да ги спрете — изхриптя Майкъл. — Ако не ги спрете, ще направя донесение, кълна ви се, ще направя…
— Млъкни, Уитикър — намеси се Ноа.
— Ще направите донесение, така ли? — Хулиан не сваляше очи от отсрещния хребет. — Нима искате сам да отидете там? Искате днес да убият вас, искате да убият Акерман, Крейн, Пфайфър, така ли? Искате да убият другарите ви, за да не загинат ония тлъсти прасета от снабдителната служба? Те струват повече от вас и не бива да загинат, така ли? — Гласът на сержанта, който в началото трепереше от озлобление, изведнъж стана делови и спокоен. — Не гледайте ония трима — обърна се той към войниците. — Насочете цялото си внимание към хребета. Ще има само два-три кратки откоса и ще трябва да си отваряме очите. Не сваляйте поглед от мястото, откъдето стрелят, и веднага ми съобщете… Все още ли настоявате да ги върна, Уитикър?
— Аз… — започна Майкъл, но в същия миг се чу стрелба и той разбра, че е закъснял.
Там долу край реката кафявият офицерски шинел се свлече бавно на земята. Луис и другият сержант хукнаха да бягат, но не стигнаха далече.
— Сержант — разнесе се спокойният и безстрастен глас на Ноа, — аз видях откъде стрелят. На двадесет ярда вдясно от онова голямо дърво, точно пред ония два храста, които стърчат съвсем малко над другите… Виждате ли?
— Да — отвърна Хулиан.
— Точно там. На два-три ярда от първия храст.
— Сигурен ли сте? — попита Хулиан. — Аз не можах да забележа.
— Да, сигурен съм — потвърди Ноа.
„Боже мой — помисли си уморено Майкъл, обхванат едновременно от омраза и възхищение към Ноа, — колко много е опознало живота това момче от дните във Флорида до днес!“
— Е — обърна се Хулиан към Майкъл, — настоявате ли още да направите донесение за случая?
— Не — отвърна Майкъл. — Няма да правя никакво донесение.
— Естествено. — Хулиан го потупа приятелски по ръката. — Знаех, че не сте способен на такова нещо. — Той отиде до полския телефон и позвъни на командния пункт на ротата. Майкъл го чу как докладва точното разположение на германската картечница, която трябваше да бъде унищожена с минохвъргачки.
Наоколо отново настъпи тишина. Трудно можеше да се повярва, че само преди минута немската картечница бе раздрала тишината и убила трима души.
Майкъл се обърна и погледна Ноа. Младежът стоеше отпуснат на коляно, опрял приклада на карабината в калта и притиснал лице в цевта й.
В този миг той приличаше на герой от една от онези стари картини, който изобразяват първите преселници в Америка по време на война срещу индианци някъде в Кентъки или Ню Мексико. Ноа го наблюдаваше с диви, горящи очи, в които не се четеше ни срам, ни разкаяние.
Майкъл се отпусна бавно на земята и отклони погледа си. Сега най-после беше разбрал целия смисъл на думите на Ноа в лагера за попълнения: в армията човек трябва да се старае да попадне там, където има приятели.
Тъкмо преди залез-слънце минохвъргачките започнаха да действат. Първите две мини не стигнаха целта си и Хулиан направи по телефона съответните корекции. Третата мина падна точно там, където беше посочил. Също и четвъртата. Голите преплетени клони на храсталака се разклатиха внезапно, сякаш някой се беше опитал да се промъкне през тях, но се бе свлякъл на земята. После отново всичко притихна и Хулиан съобщи по телефона:
— Ликвидирахме ги, сър. Но пуснете още една за всеки случай.
Минохвъргачката прати „още една“ за всеки случай, но на хребета не се забеляза никакво раздвижване.
Щом се стъмни, пионерската рота се смъкна до реката с понтони и дъски. Майкъл и още няколко войници помогнаха да свлекат тежките съоръжения до брега. Минаха край едно тъмно петно на земята, което очевидно беше офицерският шинел, но Майкъл не се спря. Понтонерите, които работеха в ледената вода, бяха привършили моста почти наполовина, когато над тях се извиси първата осветителна ракета. След това от двете страни зарева артилерията. Чу се и пушечна стрелба, но тя беше разпокъсана и неорганизирана и немските линии веднага бяха атакувани с мини. Германските оръдия стреляха неточно и нарядко, сякаш противникът пестеше боеприпасите или пък неговите предни наблюдатели нервничеха под съсредоточения огън, който се сипеше от американска страна. Ни един снаряд не попадна на моста. Трима пионери при по-далечния му край бяха ранени, а останалите бяха целите измокрени от водните пръски, вдигащи се от падащите в реката снаряди.