— Хайл Хитлер! — поздрави часовоят и несръчно козирува.
„Хайл Хитлер“ — ето още една лоша шега. Християн не си даде труд да отговори на поздрава.
— Какво става тука? — попита той.
— Чакаме. — Часовоят повдигна неопределено рамене.
— Какво чакате?
Часовоят отново вдигна рамене и се усмихна смутено.
— Какви са новините? — попита той, вместо да отговори.
— Американците току-що са капитулирали — каза Християн. — Утре ще капитулират и руснаците.
За момент пазачът почти му повярва. По лицето му пробягна наивна и радостна усмивка. После разбра, че Християн се шегува.
— Виждам, че сте в добро настроение — печално рече той.
— Да, в чудесно настроение — каза Християн. — Току-що се връщам от пролетната си отпуска.
— Мислите ли, че американците ще бъдат тука днес? — с тревога попита часовоят.
— Възможно е да пристигнат след десет минути или след десет дни, или след десетина седмици. Кой може да предвиди какво смятат да правят американците?
— Дано дойдат по-скоро — рече часовоят. — Те са по-добри от…
„Ето още един!“ — помисли Си Християн.
— Зная — рязко каза той. — Американците са по-добри от руснаците и французите.
— Така говорят всички — унило забеляза часовоят.
— Боже мой — сбърчи нос Християн. — Как търпите тая воня?
Часовоят кимна глава.
— Да, вонята е ужасна. Но аз съм тука от седмица и вече не я усещам.
— Само от седмица? — изненада се Християн.
— Тук имаше цяла есесовска дружина, но преди седем дена ги вдигнаха и пратиха нас. Само една рота — скръбно добави часовоят. — Да благодарим, че сме още живи.
— Какви хора пазите там? — Християн кимна към посоката, откъдето идеше вонята.
— Познатата история. Евреи, руснаци, няколко наши политически, югославяни, гърци и други подобни. Преди два дена ги заключихме в бараките. Те усещат, че предстои нещо и стават опасни. А ние сме само една рота. Наумят ли си, могат да се разправят с нас за петнадесет минути — хиляди са. Преди час вдигаха ужасна врява. — Той се обърна и с тревога погледна към заключените бараки. — Сега пак мълчат като риби. Бог знае какво ни кроят.
— Но защо изобщо стоите тука? — попита с любопитство Християн.
Часовоят повдигна рамене и по лицето му се изписа отново предишната болезнено-глуповата усмивка.
— И аз не знам. Просто чакаме.
— Отворете вратата — рече Християн. — Искам да вляза.
— Искате да влезете? — изумено попита часовоят. — Но защо?
— Правя списък за почивни домове на щаба на организацията „Здраве чрез веселие“ в Берлин и ме посъветваха да прегледам и тоя лагер. Хайде, отворете. Трябва да хапна нещо и да видя дали не мога да заема някой велосипед.
Възрастният шишко даде знак на часовоя в кулата, който беше наблюдавал внимателно новодошлия. Вратата се отвори бавно.
— Велосипед няма да намерите — рече първият часовой. — Есесовците отнесоха миналата седмица всичко, което е на колела.
— Ще видим — каза Християн.
Той мина през двойните врати и се отправи към административната сграда — приятна, в тиролски стил постройка от варосани камъни, със зелена морава отпред и висока мачта със знаме на върха, което трептеше на свежия утринен ветрец. Откъм бараките долиташе нисък, приглушен звук на гласове, които сякаш не излизаха от устата на хора. Този звук като че произхождаше от някакъв непознат музикален инструмент, защото беше много неприятен, неопределен и не можеше да се произведе от гласните струни на човешки същества. Всички прозорци бяха обковани с дъски и из двора не се виждаше жива душа.
Християн се качи по старателно измитите каменни стъпала и влезе в сградата.