В кухнята мрачен възрастен готвач във военна униформа му поднесе колбаси с ерзац-кафе.
— Хапни си добре, моето момче — подкани го той. — Господ знае кога пак ще можем да ядем.
В коридорите сновяха тревожно няколко тромави фолксщурмоваци, облечени в раздърпани, не по мярка униформи. Всички държаха оръжието си непохватно, с израз на явно отвращение. И всички, както пазачът, очакваха нещо. Те изгледаха Християн с печални очи и зашепнаха неодобрително; навярно го осъждаха, задето беше млад и задето бе загубил войната. Хитлер винаги се хвалеше, че неговата сила е младежта, и сега тия ерзац-войници, откъснати от своите домове в самия край на войната, кривяха изнурените си лица в пренебрежителни гримаси, с които искаха да покажат какво мислят за сразените млади поколения, които ги бяха довели до такова положение.
Изправил гръб и прихванал леко автомата, Християн мина с хладно и застинало лице край всички тия отчаяни хора. Стигна до канцеларията, почука и влезе. Лагерист в раирана униформа бършеше с парцал пода, зад масата седеше един ефрейтор. Вратата на кабинета беше отворена и ефрейторът направи знак на Християн да влезе веднага щом го чу, че каза: „Искам да поговоря с коменданта на лагера.“
Комендантът се оказа най-старият лейтенант, който Християн бе виждал в своя живот. Изглеждаше отдавна надхвърлил шестдесет години и лицето му сякаш беше моделирано от отделни резени сирене.
— Не, нямам никакви велосипеди — отвърна той с хрипкав глас, когато чу молбата на Християн. — Ни велосипеди, нито нещо друго. Ни дори храна. Есесовците отнесоха всичко. Оставиха само заповед да продължим да охраняваме лагера. Вчера се свързах с Берлин и някакъв идиот ми заповяда да избием всички лагеристи. — Лейтенантът се засмя безрадостно. — Единадесет хиляди души! Лесно е да се каже, нали? От снощи с никого вече не мога да вляза във връзка. — Той изпитателно погледна Християн. — От фронта ли идете?
Християн се усмихна.
— Трудничко би могло да се говори вече за фронт.
Лейтенантът въздъхна и бледото му лице се набръчка още повече.
— В миналата война беше съвсем друго. Отстъпвахме в пълен ред. Моята рота влезе в Мюнхен с цялото си оръжие. Да, тогава имаше много по-голям ред от сега. — В гласа му прозвуча явно обвинение към новото поколение в Германия, което не умееше да губи война както бащите си.
— Е, лейтенант — рече Християн, — виждам, че не можете да ми помогнете. Ще трябва да си вървя.
— Кажете ми — произнесе умолително старият комендант, като се стараеше да задържи Християн още минутка, сякаш се чувстваше самотен в този хубав, старателно изчистен кабинет с цветни перденца на прозореца, с тапициран в груба материя диван и със закачената на обшитата с панели стена светлосиня картина, изобразяваща Алпите през зима, — смятате ли, че американците ще пристигнат днес тука?
— Не зная, лейтенант — отвърна Християн. — Не слушате ли радиото?
— Радиото… — въздъхна комендантът. — Кой може да му вярва? Тая сутрин от Берлин предадоха версия, че американци и руснаци се бият на Елба. Мислите ли, че е възможно? — нетърпеливо попита той. — В края на краищата всички знаем, че рано или късно това ще се случи…
„Мит — помисли си Християн, — все тоя фатален мит!“ А гласно рече:
— Разбира се, лейтенант. Лично аз не бих се изненадал. — Той тръгна към вратата, но чу някакъв глух шум и спря.
Шумът нахлуваше през отворените прозорци и нарастваше бързо, като стихийно наводнение. След това прозвучаха резки изстрели. Християн изтича до прозореца и погледна. Към административната сграда тичаха тромаво двама души във военна униформа. Неочаквано те захвърлиха карабините си още преди да стигнат до входа. И двамата, бяха пълни мъже и представляваха нещо като жива реклама на мюнхенска бира. Иззад ъгъла на една барака се показа човек в арестантски дрехи, после още трима и след миг цяла тълпа, която сподири запъхтените пазачи. Ето откъде идеше необикновеният шум! Първият арестант се спря за момент и вдигна една от захвърлените карабини. Той обаче не стреля, а продължи да преследва пазачите с оръжие в ръка. Беше висок, дългокрак човек и застигаше бягащите с ужасяваща бързина. Размаха карабината като палка и един от шишковците се строполи на земята. Другият, разбрал, че не ще успее да стигне административната сграда навреме, просто легна на земята. Легна бавно, като слон в цирк — свлече се на колене и без да отпусне бедрата си, завря глава в земята, сякаш се стараеше да се скрие в нея. Затворникът отново размаха карабината и с приклада разби черепа на човека.