Войниците в постройката бяха вече капитулирали и сега излизаха на двойки. Освободените лагеристи притихнаха странно, впили очи в бившите си пазачи. После един плешив човек измъкна ръждясал джобен нож, каза нещо на полски, сграбчи най-близкия войник и започна да му реже гърлото. Ножът обаче се оказа тъп и работата не вървеше лесно. Пазачът, когото колеха, нито се съпротивляваше, нито викаше. Сякаш инквизицията и смъртта представляваха тука толкова обичайно явление, че жертвите — които и да бяха те — го смятаха за нещо съвсем естествено. Безполезността на молбите за пощада отдавна бе станала съвсем очевидна и никой не хабеше силите си да се моли. Уловеният пазач — човек на четиридесет и пет години с вид на дребен чиновник — несъзнателно се притискаше в своя палач и го гледаше втренчено в очите, докато накрая ръждясалият нож прониза главната вена, и нещастникът се свлече тихо на земята.
Това даде сигнал за общи екзекуции. Поради липса на достатъчно оръжия мнозина пазачи просто бяха стъпкани с крака. Християн наблюдаваше, като се мъчеше да не издаде с нищо вълнението си, без да смее да се измъкне от тълпата, защото едноокият стоеше през цялото време зад него, притиснат в гърба му.
— Слушай, ти… — започна едноокият. Християн почувства как лагеристът го хвана за ръката, опипвайки военната му куртка под раираното яке. — Искам да поговоря с тебе…
Християн внезапно пристъпи напред. Възрастният комендант стоеше облегнат на стената край главния вход, до който лагеристите още не бяха стигнали. Стоеше така и правеше слаби движения с ръце, сякаш се опитваше да събуди състрадание към себе си. Хората около него бяха толкова слаби и изнемощели, че просто нямаха сили да го убият. Християн се промъкна бързо сред тълпата и хвана коменданта за гърлото.
— О, боже мой! — изпищя високо лейтенантът. Неговият вик прозвуча някак си необичайно, защото всички останали умираха съвсем безшумно.
Християн измъкна ножа си. Притисна с ръка коменданта до стената и преряза гърлото му. Старият човек издаде някакъв писклив клокочещ звук. Християн избърса ръце в куртката му и го пусна на земята. После се обърна, за да види дали едноокият продължава да го следи. Но той беше изчезнал. Очевидно подозренията му се бяха разпръснали.
Въздъхна облекчено и без да прибира ножа си, влезе в административната сграда и тръгна към кабинета на коменданта. По стълбата се търкаляха няколко трупа, а освободените затворници преобръщаха писалищата и разхвърляха книжата по пода.
В кабинета имаше трима-четирима души. Вратичката на шкафа зееше отворена, а полуголият човек, когото Християн беше убил, все още лежеше в първоначалната си поза. Лагеристите пиеха поред коняк от бутилката, която се намираше на масата на коменданта. Когато изпиха всичко, един от хората я запрати върху окачената на стената светлосиня картина, която изобразяваше Алпите през зима.
Никой не обръщаше внимание на Християн. Той се наведе и измъкна автомата изпод кушетката.
Върна се в хола и тръгна към изхода покрай група лагеристи, които се лутаха безцелно нагоре-надолу. Мнозина от тях имаха вече оръжие и той реши, че може спокойно да носи автомата си. Вървеше бавно, като се стараеше да се движи сред тълпата, за да не направи впечатление на някой по-наблюдателен лагерист, че има дълга коса и много повече месо по костите си от хората наоколо.
Най-после се добра до външните врати на лагера. Възрастният часовой, който го беше пуснал в двора, лежеше проснат върху телената мрежа със застинало в странна усмивка лице. Около вратите се тълпяха множество лагеристи, но малцина от тях бяха излезли на пътя. Сякаш чувстваха, че са изпълнили всичко, което е по силите на човека за един ден. Освобождението от бараките беше изчерпало за момента понятието им за свобода. Те просто стояха край отворените врати, отправили очи към зеления пейзаж и към пътя, от който скоро щяха да се появят американците, за да им кажат какво да предприемат. А може би техните най-дълбоки чувства бяха свързани до голяма степен с този лагер, който сега, в часа на спасението, нямаха сили да напуснат и трябваше да останат в него, за да разгледат мястото, където са страдали толкова много и където бяха отмъстили на своите мъчители.
Християн си проби път през групата хора, които се тълпяха около убития фолксщурмовак, и с шмайзер в ръка тръгна бързо по пътя, отдето навярно щяха да се появят американските войници. Не смееше да се отправи в обратна посока, към сърцето на Германия, защото някой при вратата можеше да забележи това и да се усъмни в намеренията му.