Вървеше бързо, като накуцваше леко и дишаше дълбоко свежия пролетен въздух, за да заличи по-скоро вонята от лагера в ноздрите си. Беше много уморен, но не намаляваше крачките си. Когато се намери на безопасно разстояние от лагера и вече не можеха да го видят, свърна настрани от пътя. Направи голям обход през полето и благополучно остави лагера зад себе си. После тръгна направо през гората. Дърветата вече напъпваха, под краката му се стелеха килимчета от розови и виолетови пролетни цветя, а в гърдите му нахлуваше ободрителният дъх на бор. След малко пътят се появи отново пред него, безлюден и огрян на места от слънчевите лъчи. Но Християн беше толкова уморен, че нямаше сили да продължи. Свали напоените с мирис на хлор и пот дрехи на лагериста, свърза ги на вързоп и ги хвърли под един храст. После легна, като използва един корен за възглавница. Младата зелена трева, пробила дебелия килим от миналогодишни листа, дъхаше на пролетна свежест. В клоните над главата му две птички пееха сякаш една на друга и прелитаха от вейка на вейка, проблясвайки като златисти петна на фона на синьото небе. Християн въздъхна, протегна се и заспа.
Глава тридесет и осма
Когато камионите стигнаха до разтворената врата, войниците в тях неволно притихнаха. Наоколо вонеше ужасно, а при входа и зад телените мрежи се търкаляха няколко трупа. След минута хилядите човешки плашила в изпокъсана раирана униформа се разляха като огромен поток около камионите и джипа на капитан Грийн.
Тълпата не вдигаше почти никакъв шум. Мнозина плачеха, други се опитваха да се усмихват, макар че по израза на техните мъртвешки лица и дълбоко хлътнали очи трудно можеше да се разбере кой плаче и кой се смее. Изглеждаше, че преживяната трагедия беше лишила тия мъже от способността да изразяват чувствата си по човешки; тя бе оставила в душите им само животинско отчаяние и по-сложните прояви на радост и скръб бяха вече нещо непознато за тяхното съзнание. Майкъл откриваше тук-таме хора, които сякаш се усмихваха, но за това можеше да се съди по-скоро по интуиция.
Освободените лагеристи почти не говореха. Само опипваха с пръсти ту металните части на машините, ту униформите на войниците, ту цевите на карабините, сякаш това боязливо докосване им откриваше единствения път към тая нова и зашеметяваща действителност.
Грийн заповяда машините да останат по местата си под охрана и поведе бавно ротата сред тълпата освободени затворници към двора на лагера.
Следвайки капитана по петите, Майкъл и Ноа влязоха в първата барака. Вратата беше разкъртена и повечето прозорци висяха отворени на пантите си, но въпреки това вонята в помещението беше нетърпима. В полумрака, през който тук-таме се мъчеха да си пробият път лъчите на пролетното слънце, Майкъл различи смътните очертания на някакви човешки скелети. Най-ужасното беше, че сред тези купища грохнали хора все още имаше искрица живот: немощно се размахваше ръка, гледаха горящи очи, кривяха се в гримаса устни върху изпити лица, които сякаш преди много дни бяха познали смъртта. От камарата парцали и кости в дъното на бараката се отдели фигура и запълзя по ръце и крака към изхода. Някакъв човек се изправи на крака и като робот запристъпя към Грийн. Майкъл забеляза, че нещастникът се опитва да се усмихне и да протегне ръка в немощен и комичен жест на приветствие. Преди обаче да стигне до капитана, той рухна на пода и остана така, с протегната ръка. Майкъл се наведе над него и откри, че е мъртъв.
„Центърът на вселената — обади се настойчиво някакъв безумен глас в душата на Майкъл, все още наведен над човека, който беше умрял така леко и тихо пред неговите очи. — Ето че попаднах в центъра на вселената. В самата сърцевина на вселената!“
Мъртвецът, който лежеше с протегната ръка, беше шест стъпки на ръст. Беше съвсем гол и костите се очертаваха ясно под кожата му. Тежеше не повече от седемдесет и пет фунта и понеже по него нямаше обичайната плът, която придава обем на тялото, изглеждаше неестествено удължен и висок.
В двора се разнесоха изстрели и Грийн, последван от Майкъл и Ноа, излезе от бараката. Тридесет и двамата войници от лагерната охрана, които се бяха барикадирали в каменната сграда с крематориумите, се бяха предали след появата на американците и Крейн бе направил опит да ги разстреля. Дори беше успял да рани двама от тях, докато Хулиан успее да измъкне карабината от ръцете му. Единият от ранените пазачи седеше на земята, плачеше и държеше корема си с ръце, по които се стичаха тънки струйки кръв. Човекът беше необикновено дебел, с възглавнички от тлъстина на тила и приличаше на разглезено розовобузесто дете, което се оплаква на своята бавачка.