Майкъл наблюдаваше внимателно и Ноа. Както преди, неговото лице беше замислено и изразяваше хладна сдържаност. Сякаш Ноа не искаше да се раздели с този израз, както човек не желае да се раздели с парче скъп плат, купен с последните спестявания. Ноа промени изражението си само веднъж, когато заедно с Майкъл трябваше да мине покрай групата на безнадеждните случаи. „Ето, сега ще се случи нещо“ — помисли си Майкъл, като наблюдаваше под око приятеля си. Ноа втренчи поглед в изтощените, костеливи и покрити с язви полуголи и умиращи хора и лицето му се сгърчи от болка. Но това трая само миг. Той притвори очи, избърса уста с опакото на ръката си и като впери поглед пред себе си, каза:
— Да вървим. За какво се спираме?
Когато се върнаха в кабинета на коменданта, при капитана бяха довели някакъв човек, който приличаше на истински старец. Беше съвсем сгърбен, а дългите му жълтеникави ръце бяха толкова слаби, че изглеждаха прозрачни. Разбира се, трудно бе да се съди по външността му за годините, защото почти всички в лагера приличаха на старци или на хора без възраст.
— Казвам се Джоузеф Силвърсън — рече бавно човекът на английски. — Аз съм равин. Единственият равин в лагера…
— Разбирам — рече отривисто Грийн, без да вдигне очи от писмото, с което искаше да му изпратят медикаменти.
— Не бих искал да безпокоя господин офицера — продължи равинът, — но моля да ме изслушате.
— Да? — рече Грийн все още със сведени очи. Той седеше без каска и по риза, а коланът му висеше преметнат през гърба на стола. Приличаше на чиновник в търговски склад, зает с проверка на стоките си.
— Много хиляди евреи — продължи равинът бавно, като подбираше думите си — загинаха в този лагер и още няколкостотин души там… той направи леко движение с прозрачната си ръка към прозореца — ще умрат днес или утре…
— Съжалявам, равине — рече капитан Грийн. — Аз правя всичко по силите си.
— Така е. — Равинът закима бързо глава. — Зная. На тях никой с нищо не може да помогне. Нищо не може да се стори за тялото им. Разбирам това, тъй както го разбират и другите. Те са обречени и всички усилия трябва да се насочат към ония, които могат да оцелеят. Тези хора не са дори нещастни. Те умират свободни, а това за тях е голяма утеха. Но аз моля за един лукс. — Майкъл схвана, че равинът се опитва да се усмихне. Той имаше огромни, хлътнали зелени очи, които горяха с равен пламък, тясно фино лице и високо изпъкнало чело. — Аз моля за позволение да се съберем всички, заедно с ония, които лежат там — прозрачната ръка отново махна леко — без надежда за спасение, за да се помолим. Да се помолим за тия, които загинаха тука.
Майкъл погледна изпитателно Ноа. Приятелят му наблюдавайте студено и безучастно капитана.
Грийн все още не вдигаше очи. Беше престанал да пише, но продължаваше да седи с уморено сведена глава, сякаш спеше.
— Тук нито веднъж не е имало богослужение — меко добави равинът, — а толкова хиляди загинаха…
— Позволете. — Беше албанският дипломат, който проявяваше такова старание при изпълнение разпоредбите на Грийн. Той се приближи до равина, наведе се над стола на капитана и заговори бързо и отчетливо: — Не бих желал да ви се меся, капитане. Аз разбирам добре защо равинът отправя такава молба към вас. Но сега не е време за подобни работи. Аз съм европеец. Прекарал съм тука дълги години и разбирам неща, които може би са непонятни за капитана. Повтарям, не желая да се меся, но смятам, че не е разумно да се позволи публично еврейско богослужение в лагера. — Албанецът млъкна, очаквайки отговора на коменданта. Но Грийн не каза нищо. Седеше все така и само клатеше леко глава, като човек, който след миг ще се събуди.
— Капитанът може би не познава настроението тука — продължи албанецът бързо. — Настроението в Европа, в лагер като тоя. Каквито и да са причините, справедливи или не, такова настроение съществува. То е реалност. Ако позволите на равина да проведе религиозната си служба, аз не отговарям за последиците. Смятам, че е мой дълг да ви предупредя. Ще има размирици, насилие, кръвопролитие. Другите лагеристи няма да позволят това…
— Другите лагеристи няма да позволят това — повтори думите му Грийн тихо, с беззвучен глас.
— Не, сър — рече живо албанецът. — Уверявам ви, че другите лагеристи няма да го позволят.
Майкъл погледна към Ноа. Замисленият безстрастен израз на лицето му постепенно се замени с гримаса на отчаяние и ужас.
Грийн стана.