Неочаквано двамата войници спряха на около шестдесет метра от завоя на пътя, точно срещу малкото възвишение, зад което лежеше Християн. Говореха много високо. Единият просто крещеше и той можеше дори да разбере част от думите му. „Хора!“ — викаше човекът и необяснимо защо непрекъснато повтаряше тая дума.
Християн ги наблюдаваше със студени очи. Тия двама се чувстваха в Германия като у дома си! Разхождаха се самички в гората! Дърдореха по английски в сърцето на Бавария! Предвкусваха вече как ще летуват в Алпите, как ще нощуват в туристическите хотели с местните момичета, които, разбира се, няма да имат нищо против!… Ах, тия охранени американци — те нямаха нужда от фолксщурм, те бяха всички млади, здрави, облечени, хранени по научен начин и добре обути, бяха снабдени със самолети и санитарни коли с бензинови мотори; те бяха хора, пред които не се поставяше въпросът кому да се предадат… А когато всичко се свърши, те щяха да се върнат в своята угоена страна, натоварени със сувенири: каски на убити немци, „железни кръстове“, смъкнати от мъртви гърди, картини, свалени от стените на разрушени домове, снимки на любими на загинали войници… Щяха да се върнат в страна, която не е чула нито един изстрел, в която няма ни една пропукана от взривове стена и не е счупено нито едно стъкло…
Охранена страна, недокосната и неуязвима…
Християн почувства, че устата му се сгърчва в рязка гримаса на отвращение. Вдигна бавно автомата и започна да си тананика нещо. „Още двама — реши той, — и край!“ Постепенно гримасата му се превърна в усмивка. Прицели се внимателно в по-близкия — оня, който викаше нещо. „След мъничко ще престанеш да крещиш така, приятелче!“ — помисли си Християн и сложи леко пръста на спусъка, като продължаваше да си тананика. Внезапно си спомни, че така бе тананикал и Харденбург при подобен случай там, в Африка, когато лежеше зад възвишението и се готвеше да открие огън срещу разположената на закуска английска колона… Мисълта за тази случка го развесели още повече. Тъкмо преди да натисне спусъка обаче, се сети отново, че наоколо може би има други американци, които ще чуят изстрелите, ще го открият и ще го убият. Остана за секунда така, обхванат от колебание. После тръсна глава и притвори очи. „По дяволите — реши си той, — заслужава си риска…“ — И натисна спусъка.
След втория изстрел автоматът засече. Но Християн знаеше, че е улучил единия от негодниците. Измъкна трескаво заклинения патрон и вдигна очи, обаче двамата американци бяха изчезнали. Той бе видял как единият политна, но сега на земята се търкаляше само карабината му. Тя лежеше насред пътя и цевта близо до дулото искреше, сякаш подпалена от слънчевите лъчи.
„Да — ядосано помисли Християн, — обърках цялата работа!“ Ослуша се внимателно, но по пътя и в гората беше съвсем тихо. Очевидно двамата американци бяха сами… А сега оставаше само един. Ако другият, когото бе улучил, беше още жив, сега сигурно лежеше безсилен на земята…
Така или иначе, налагаше му се да се махне оттука. Оцелелият войник щеше лесно да определи общата посока, откъдето бяха стреляли. Може би щеше да го проследи, а може би не… Християн предполагаше, че няма да се реши: в подобни случаи американците не проявяваха особено усърдие. Предпочитаха да изчакат самолетите, танковете, артилерията си. За първи път обаче тук, в тихата гора, половин час преди да се мръкне, врагът не можеше да повика ни танкове, нито артилерия. Да, оставаше само един войник с карабина. Християн беше почти убеден, че този войник няма да рискува, особено сега, когато войната свършваше и подобна постъпка би била съвсем безсмислена. „Ако раненият е вече умрял — разсъждаваше той, — другият сигурно вече бяга презглава към частта си, за да поиска подкрепление. Ако обаче войникът е само ранен, приятелят му навярно е останал при него да го пази и представлява от себе си чудесна мишена…“
При тази мисъл Християн се усмихна. „Още един — реши той, — и ще сложа край на войната!“ Огледа внимателно пътя — там дето лежеше карабината — и малкото, обрасло с храсталаци и дървета възвишение, което се издигаше пред него, облято от последните лъчи на гаснещия ден. Никакво движение, нищо подозрително…
Приведен, Християн навлезе още по-дълбоко в гората, като избягваше да се движи направо…
Майкъл разбра, че дясната му ръка е безчувствена едва когато се наведе да сложи Ноа на земята. Един куршум бе изтръгнал карабината от ръката му и сега тя го болеше така, сякаш бе ударена с чук. Зает с грижите около Ноа, той не бе усетил нищо, но сега, когато положи ранения на земята, откри, че схванатата му ръка прави положението им още по-опасно.