Ноа бе улучен в долната част на врата. Раната кървеше обилно, но той все още дишаше и поглъщаше въздух с усилие. Беше в безсъзнание. Майкъл приклекна и го превърза, но не можа да спре кръвта. Ноа лежеше по гръб, а каската му се търкаляше сред розови нискостеблени цветя. Лицето му беше добило отново някогашния си унесен вид, очите му бяха затворени, а извитите нагоре изрусени мигли придаваха на покритото му с лек мъх бледо лице предишния характерен момински израз.
Майкъл не го гледа дълго. Мозъкът му работеше с усилие. „Не мога да го оставя тука — повтаряше си той, — но не мога и да го отнеса до лагера. Ако тръгна с него, ще представляваме чудесна мишена за снайпериста.“
Над главата му изпращя клонка. Той направи движение назад, спомнил си внезапно къде се намира и каква опасност го застрашава от страна на човека, който бе стрелял срещу Ноа. Беше само някаква птица, която закрещя нещо в хладния въздух, но следващия път сигурно щеше да бъде човекът, който го дебнеше да го убие.
Майкъл се наведе. Повдигна внимателно Ноа и свали карабината от рамото му. После го погледна отново и навлезе бавно в храсталака. В продължение на секунда-две до слуха му долиташе неравномерното мъчително дишане на ранения. Колкото и печално да беше, за известно време Ноа трябваше да остане самичък.
„Сега и на мен навярно ще ми тегли куршума!“ — помисли си Майкъл. Но друго спасение нямаше. Трябваше непременно да открие човека, който бе дал двата откоса, преди самият той да го открие. Да, това беше единственото спасение и за Ноа, и за него, Майкъл.
Той усети, че сърцето му заби ускорено и после изведнъж започна да се прозява нервно. Изпитваше мъчителното чувство, че ще бъде убит.
Вървеше бавно и предпазливо, превит на две, като от време на време се притаяваше зад по-големите дървета, за да се ослуша. Чуваше собственото си дишане, пеенето на птиците, жуженето на насекомите, квакането на жабите в близкото блато, лекото шумолене на листата. Не се чуваха обаче никакви стъпки, никакво подрънкване на оръжие, нито звук от изщракване на затвор на карабина.
Отдалечи се от пътя и навлезе още по-дълбоко в гъсталака, оставяйки зад себе си мястото, където лежеше раненият Ноа, мястото, където сред много розови цветя се търкаляше каската на Ноа. Майкъл нямаше никакъв обмислен план. Просто чувстваше, че е опасно да се придържа близо до пътя, където храсталаците бяха по-редки и врагът можеше да го открие много по-лесно.
Мъртвите миналогодишни листа и скритите под тях сухи клонки шумоляха високо под тежките му обуща. Майкъл се дразнеше от собствената си непохватност, но колкото и да се мъчеше да върви безшумно сред храстите, това изглеждаше просто невъзможно.
Спираше се често, за да се ослуша, но долавяше само обичайните вечерни звуци на гората.
Опита се да си представи как изглежда фрицът, що за човек беше.
Може би след като бе стрелял, германецът бе тръгнал право към австрийската граница. Два изстрела — един американец. Доста добра равносметка за един ден в края на тая загубена война! Дори Хитлер не можеше повече да желае. А може би това изобщо не бе войник; може би беше едно от ония налудничави десетгодишни хлапета, чиито глави тъпчеха с идеите за Werwolf68, което бе измъкнало от тавана старата пушка на баща си. Може би след минута Майкъл щеше да се намери лице срещу лице с босоног русокос малчуган с изплашено лице, стиснал три пъти по-голяма от него карабина… Как ли щеше да постъпи в такъв случай? Щеше ли да го застреля? Или само щеше да го напердаши?
Майкъл се надяваше, че врагът ще се окаже стар изпечен войник. Докато напредваше така бавно в кафявозеленикавия храсталак, той неочаквано откри, че се моли тоя, когото преследваше, да не бъде дете, а възрастен човек в униформа — мъж, който го дебне въоръжен и жаден за бой…
Прехвърли карабината в лявата си ръка и размърда пръстите на дясната, която все още беше изтръпнала. Пръстите му се движеха съвсем бавно, а кръвта се връщаше в тях на болезнени вълни и той се уплаши, че в решителния миг ще откажат да му служат. За съжаление никога не ги бяха учили как се постъпва в подобни случаи. Обучението им се състоеше в това как да действат в състава на отделение и взвод, какъв трябва да е бойният ред при настъпление, как да използват естествените прикрития и да не стават мишени на противника, как да преодоляват телени ограждания… Той продължи да върви напред, като оглеждаше зорко храсталаците и групите дървета, ослушваше се за най-малкия шум и неволно се питаше дали накрая ще остане жив. Да, той беше един непълноценен войник, когото бяха подготвили за всичко, освен за подобни случаи: учили го бяха да отдава чест, да действа в сгъстен строй, да се движи в колона и да прилага най-модерните профилактични средства срещу венерически болести. И ето сега, на върха на своята военна кариера, той трябваше да импровизира като новак, за да се справи с обстановка, която не се предвиждаше в армейското обучение. Как да открие и убие този германец, който бе застрелял най-добрия му приятел? А може би германецът не беше самичък — нали бяха стреляли два пъти? Може би бяха двама, шест, десет души и всички те го чакаха сега с усмивка, залегнали в окопите си и заслушани в тежките му приближаващи стъпки…
68
Човек, който според народното немско предание понякога приема образа на вълк. В края на войната Хитлер отправил апел до войниците да продължат борбата поединично, като вълци.